Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Малко след 7,20 Анна за втори път тази сутрин напусна сградата, където живееше. Спря първото такси, което видя да минава — екстравагантност, за която имаше обяснение, — искаше да изглежда добре за срещата с председателя. Настани се на задната седалка и извади пудриерата, за да провери в огледалото грима си. Наскоро купеният костюм от „Ананд Джон“ и бялата копринена блуза непременно щяха да завъртят главите на околните. Нищо, че съчетанието с черните й маратонки предизвикваше всеобща изненада.

Таксито зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв и ускори едва забележимо. Анна провери мобилния си телефон. Беше получила три съобщения, но и трите можеха да изчакат края на срещата. Едното беше от секретарката й Ребека: „Трябва спешно да говорим“. Това й се стори странно, защото само след няколко минути щяха да се видят. Второто бе потвърждение за полета й от „Бритиш Еъруейс“, а третото — покана за вечеря от Робърт Брукс, новия председател на аукционна къща „Бонамс“.

Таксито приближи Северната кула след двайсет минути. Тя плати на шофьора и изскочи навън, вливайки се в морето работещи, които се процеждаха през входа и оттам през металните лостове на пропускателния турникет. Анна се качи в скоростния асансьор и за по-малко от минута достигна етажа на големите началници и пристъпи на тъмнозеления му килим. В същия този асансьор Анна бе дочула разговор, от който разбра, че всеки етаж е с площ от близо четири хиляди квадратни метра и в сградата, в която се работи денонощно, вадят хляба си близо петдесет хиляди души — почти двойно повече от населението на градчето, в което за първи път живя в тази страна — Данвил, Илинойс.

Анна се отправи направо към кабинета си и с изненада установи, че Ребека не я чака, след като чудесно знаеше колко важен разговор предстои в осем часа. С облекчение видя, че папките са спретнато подредени на бюрото й. Два пъти прегледа дали редът, който изискваше да следват, е спазен. Имаше няколко минути на разположение, ето защо разгърна отново папката на Уентуърт и се зачете в доклада си. „Цената на имението Уентуърт може да се раздели на няколко категории. На първо място е добре да разгледаме…“

Тази сутрин Тина Форстър си позволи да не става от леглото преди седем. Часът й при зъболекаря бе в осем и половина и Фенстън й разреши да закъснее за работа. Това обикновено означаваше, че той самият има ангажимент извън града или се кани да уволни някой от служителите. Не би искал тя да се върти наоколо, особено ако ставаше дума за втория случай. Ясно бе, че това няма да е Липман, защото тя не виждаше как Фенстън ще оцелее без този мъж. Би желала да е Бари Стедман, но и това беше немислимо засега, защото охранителят не пропускаше да възхвалява председателя, който попиваше всякакви ласкателства като сюнгер, очакващ следващата вълна.

Тина се бе отпуснала във ваната — лукс, който си позволяваше единствено в дните в края на седмицата, и се питаше кога ли ще дойде и нейният ред. Повече от година беше лична секретарка на Фенстън и макар да презираше своя шеф и всичко, на което той държеше, правеше всичко възможно да бъде незаменима. Не можеше да си позволи да напусне, не и преди да…

Телефонът в спалнята й иззвъня, но тя нямаше намерение да го вдига. Предположи, че е Фенстън, който ще пита къде е някоя папка, къде да намери телефонен номер, дори къде е бележникът му. За част от секундата й хрумна, че може да е Анна — единственият истински приятел, който имаше, откакто пристигна тук от Западния бряг. Едва ли, помисли си тя. Анна щеше да представя доклада си пред председателя в осем сутринта и най-вероятно в момента преглеждаше за двайсети път последните подробности.

Тина се усмихна, докато излизаше от ваната и увиваше хавлиената кърпа около тялото си. Зашляпа през коридора и влезе в стаята си. Когато се наложеше някой гост да прекара нощта в претъпкания й с вещи апартамент, трябваше да спи или в нейното легло или на канапето. Изборът наистина беше малък, тъй като тя разполагаше с една-единствена спалня. В последно време не можеше да се похвали с много гости, но не защото липсваха предложения. След това, което преживя с Фенстън, Тина не вярваше на никого. Наскоро бе изпитала желание да сподели тайната си с Анна, но се боеше да рискува.

Дръпна завесите на прозореца и макар да беше вече септември, чистото ясно утро я изкуши да облече лятна рокля. Така поне щеше да се чувства по-удобно при вида на зъболекарската бормашина.