Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

След завършването на университета доктор Петреску бе включена в списъка със стажанти на аукционната къща „Сотбис“. Тази част от информацията се наложи да остане съвсем схематична, тъй като Джак не искаше агентите да задълбочават контактите си с бившите колеги на Анна. Все пак научи за фотографската й памет, за усърдието й при водене на научни изследвания, както и че всички, от портиера до председателя, я харесват. Никой от служителите на „Сотбис“ не желаеше да коментира какво се разбира под „неизяснени обстоятелства“, но беше ясно, че докато известната търговска къща се ръководи от настоящия управителен съвет, Анна няма шансове да се върне отново на работа. Джак така и не успя да проумее защо въпреки проблемите си тази жена бе решила да приеме работата във „Фенстън Файнанс“. За тази част от разследването си трябваше да разчита единствено на предположения, защото не можеше да поеме риска да разговаря с някой от колегите й в банката, макар да бе очевидно, че секретарката на председателя Тина Форстър е близка нейна приятелка.

За краткото време, през което Анна бе на работа в банката, тя бе посетила няколко нови клиенти, поискали големи кредити и притежаващи значителни колекции. Джак се страхуваше, че е само въпрос на време някой от тях да бъде застигнат от съдбата на предишните три жертви.

Джак тичаше по Осемдесет и шеста улица и три основни въпроса занимаваха мислите му и търсеха своя отговор. От колко време преди да постъпи на работа при него Фенстън е познавал Анна? Имали ли са някакви връзки семействата им в Румъния? Тя ли беше въпросният наемен убиец?

Фенстън със замах подписа сметката за закуска, изправи се и без да чака Липман да допие кафето си, се запъти към изхода на ресторанта. Влезе в кабината на асансьора, но стоя неподвижно, докато Липман не се присъедини към него, за да натисне копчето на осемдесет и третия етаж. Секунди след тях в кабината влязоха група японци с тъмносини костюми и семпли копринени връзки. Те също бяха закусвали в „Прозорци към света“. Фенстън никога не обсъждаше делови въпроси в асансьора — неговите конкуренти имаха офиси на етажите над и под неговия.

Когато вратите на асансьора се отвориха на осемдесет и третия етаж, Липман последва покорно своя господар, но озовал се в коридора, свърна настрани и пое към стаята на Петреску. Отвори вратата, без да чука, и завари вътре Ребека, секретарката на Анна, която подреждаше документите за предстоящата среща с председателя. Липман изстреля няколко груби нареждания с тон, който не търпеше възражения и коментар. Ребека тутакси остави папките на бюрото и се запъти да търси кашон.

Адвокатът се завъртя на пета и се отправи към кабинета на председателя, за да обсъдят по-нататъшната част от представлението, което бяха замислили за Петреску. Разиграваха този сценарий вече трети път за последните осем години, но Липман държеше да предупреди шефа си, че сега трябва да нанесат известни промени.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фенстън.

— Според мен Петреску няма да се даде без борба.

— Очаквам с нетърпение срещата с нея — потри ръце Фенстън.

— Дали при създалите се обстоятелства няма да е по-разумно да?…

Неочаквано почукване на вратата прекъсна разговора им. Фенстън вдигна очи и видя в рамката на вратата Вари Стедман — началник на охраната на банката.

— Моля за извинение, господин председател, човек от „Федеръл Експрес“ донесе пакет, но никой друг, освен вас, не можел да го приеме.

Фенстън махна с ръка на куриера да влезе. Надраска подписа си в квадратчето срещу името и остана безмълвен, докато човекът не напусна кабинета и Бари не затвори вратата след него.

— Наистина ли е това, което си мисля? — попита тихо Липман.

— Сега ще разберем — отвърна Фенстън, отвори пакета и изсипа съдържанието му на бюрото.

Двамата мъже не откъсваха очи от лявото ухо на Виктория Уентуърт.

— Погрижи се Кранц да получи другия половин милион — рече Фенстън. Липман кимна. — Тъкмо навреме — продължи председателят, загледан в старинната диамантена обеца.

Анна приключи със събирането на багажа малко след седем. Остави куфара в коридора, та да може да го вземе по пътя за летището след работа. Полетът й за Лондон бе в пет и четирийсет и пет следобед, а щеше да кацне на „Хийтроу“ малко преди изгрев-слънце на следващия ден. Предпочиташе нощния полет, защото щеше да има достатъчно време не само да се наспи, но и да се подготви за срещата с Виктория за обяд в Уентуърт Хол. Надяваше се Виктория да е прочела доклада и да е съгласна да продаде Ван Гог, което щеше да реши всичките й проблеми.