Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Полицията проверяваше самоличността на всеки, който напускаше Манхатън. Млад мургав мъж беше отделен настрани от униформените и изглеждаше напълно объркан, докато един изстрелваше бързо въпросите си, а други двама го претърсваха.

Мина близо час, докато Анна стигне бариерата. Тя свали бейзболната шапка и пусна дългата си руса коса. Светлото, с цвят на бита сметана лице изгря в сивото утро.

— С каква цел отивате в Ню Джърси? — попита я полицаят.

— Моя приятелка работеше в Северната кула и все още е в неизвестност — Анна замълча, за да засили ефекта на думите си. — Мисля да прекарам един ден с родителите й.

— Съжалявам, госпожо — рече полицаят. — Надявам се да я открият.

— Благодаря ви — отвърна кратко тя и побърза да се отдалечи с товара си към мостика на ферибота. Чувстваше се толкова виновна заради опашатата си лъжа, че нямаше сили да погледне отново полицая. Подпря се на перилата и се загледа към сивия, почти черен облак, увиснал над мястото, където доскоро се издигаше Световният търговски център. Интересно колко ли дни, седмици и дори месеци щяха да минат, преди плътното като одеяло образувание да се разнесе. Какво ли можеше да се направи, за да се прочисти такова невиждано разрушение и да се почете гибелта на загиналите? Вдигна очи към синьото небе. Нещо липсваше. Намираха се на няколко километра от летищата „Кенеди“ и „Ла Гуардия“, но не се виждаше нито един самолет, сякаш всичките се бяха изнесли към друга част на света.

Допотопният мотор заръмжа и фериботът бавно започна да се отдалечава от брега на Хъдзън по посока на Ню Джърси.

Часовникът на кея удари един. Половината от деня се беше изнизала.

— Първите разрешения за полети от „Кенеди“ ще бъдат дадени едва след няколко дни — съобщи Тина на шефа си.

— Това включва ли и частните самолети? — попита Фенстън.

— Категорично заявиха, че няма да правят изключения за никого.

— Дали са разрешение на кралското семейство на Саудитска Арабия да отлети утре — намеси се Липман, който както обикновено стоеше до стола на председателя, — но очевидно те ще са единственото изключение.

— Опитвам се да ви включа в списъка, който в пресата обикновено наричат „приоритетен“ — обясни Тина, като премълча, че за транспортните власти желанието на Фенстън да прибере картината си на Ван Гог от „Хийтроу“ съвсем не се вместваше в понятието „приоритет“.

— Имаме ли приятели на „Кенеди“? — поинтересува се Фенстън.

— Няколко — отговори Липман. — Но всички изведнъж са се сдобили с множество богати роднини.

— Някакви други предложения? — попита председателят, като местеше поглед от единия към другия си помощник.

— Защо не помислите да прекосите страната с кола до мексиканската или канадската граница — започна Тина, знаейки, че това за нищо на света няма да бъде прието, — и оттам да се опитате да се включите в обичаен полет.

Фенстън поклати само глава, извърна се към Липман и нареди:

— Опитай се да превърнеш някой от приятелите ни в роднини, все някой ще поиска нещо. Винаги измислят какво им липсва.

— Ще взема каквато и да е кола — заяви Анна.

— Но в момента не разполагам с нито една — въздъхна изтерзаният на вид мъж, който стоеше зад гишето на „Хепи Хайър Къмпани“, от чиято пластмасова табелка ставаше ясно, че се казва Ханк. — А и не очаквам да ми върнат нещо до утре сутринта — додаде той. Съзнаваше, че точно днес няма да може да изпълни лозунга на фирмата, поставен на плота пред него: „Никой не напуска «Хепи Хайър» без усмивка на лицето“. Анна не успя да прикрие разочарованието си.

— Предполагам нямате предвид и микробус — подхвърли небрежно Ханк. — Не е последен модел, но ако ви е спешно…

— Взимам го — отсече Анна, която чудесно съзнаваше, че дългата опашка от чакащи зад нея се моли да откаже. Ханк извади бланка в три екземпляра и започна да я попълва. Тя му подаде шофьорската си книжка, която беше прибрала в багажа за Лондон заедно с паспорта си, за да го улесни.

— За колко време ще ви трябва колата? — попита Ханк.

— За ден или два. Ще я оставя на летището в Торонто.

Щом попълни всички графи в бланката, Ханк я обърна, за да получи подписа на клиентката.

— Дължите ми шейсет долара и още двеста депозит.

Анна сбърчи вежди, но извади портфейла си и отброи двеста и шейсет долара.

— Освен това ще ми трябва и кредитната ви карта.

Анна плъзна друга стотачка към служителя. За първи път се опитваше да подкупи някого.