Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Полет номер 8112 на „Бритиш Еъруейс“ до летище „Гетуик“, Лондон, започва да приема пътници на изход Д 14 — съобщиха по високоговорителите.

Докато прекосяваха Ламанша, Анна за пореден път преговори стъпките от своя план, за да открие някакъв пропуск в логиката му, но се сещаше само за двама души, които биха го нарекли нещо друго, освен проява на здрав разум. Самолетът кацна на пистата на „Гетуик“ след трийсет и пет минути.

Погледна часовника си в момента, в който се озова на английска земя. Липман щеше да е на „Хийтроу“ след девет часа. За пореден път провериха паспорта, тя взе багажа си и се огледа за фирма, даваща коли под наем. Отмина „Хепи Хайър“ и се насочи към „Ейвис“.

Нямаше как да забележи добре облечен млад мъж в един от безмитните магазини, който шепнеше в мобилния си телефон:

— Кацна. Започвам следене.

Липман се бе отпуснал в кожения стол и се чувстваше така удобно, както никога не му се беше случвало в жилището му на ъгъла на Четирийсет и трета и Десета в Ню Йорк. Стюардесата се приближи със сребърен поднос, на който имаше кафе в порцеланова чашка с позлатен ръб. Беше се замислил за предстоящата задача. Знаеше, че е само куриер, нищо, че този път стоката щеше да е една от най-ценните художествени творби в света. Дълбоко в сърцето си той презираше Фенстън, който не пропускаше да демонстрира превъзходството си. Ако само веднъж бе признал негова заслуга за успехите на фирмата или пък се отнасяше към неговите предложения като към идеи, дошли от уважаван колега, а не като от платен лакей, не че му плащаше кой знае колко… Ако само веднъж беше казал едно „благодаря“, това щеше да е напълно достатъчно. Истината бе, че Фенстън го бе измъкнал от помията, но само за да го натика в друга.

Служеше на Фенстън вече близо десет години и следеше стъпките на този простоват емигрант от Букурещ нагоре по стълбата на богатството и успеха, стълба, която Карл лично крепеше и в замяна получаваше единствено по някой случаен ритник. Но бе достатъчна съвсем малка грешка и ролите щяха да се сменят. Фенстън щеше да свърши в затвора, а той да разполага със състояние, чиито следи никой нямаше да може да открие.

— Още кафе, господин Липман? — попита стюардесата.

Анна не се нуждаеше от карта, за да намери пътя до Уентуърт Хол, макар че трябваше да внимава да не попадне на обиколната магистрала, където щеше да загуби много време.

След четирийсет минути тя мина през портата на Уентуърт. До първото си посещение тук нямаше кой знае каква представа от бароковата архитектура, преобладавала в строежа на аристократични домове в края на седемнайсети и началото на осемнайсети век в Англия. „Съборетината“, както обичаше да нарича сградата Виктория, бе строена през 1697 година от сър Джон Ванбру. Била първата му поръчка, преди да приеме изработването на проекта на замъка Хауърд, а по-късно и на Бленъм Палас — за друг славен войн на короната. След това той се наредил в групата на най-търсените архитекти в Европа.

От двете страни на дългата алея до входа на сградата хвърляха сянка масивни дъбове, толкова масивни, колкото и самата постройка. Тук–там се виждаха дупки в стройната редица — на тези места бяха стояли дърветата, пометени от силния ураганен вятър през 1987 година. Анна мина покрай изящно оформено езеро, обитавано от специален вид черни шарани, пребиваващи тук като емигранти от Япония, покрай два тенис корта и игрище за крикет, посипано вече с килим от есенни листа. Ето го и последният завой, след който пред посетителя се издигаше внушителната сграда на дома, заобиколен от всички страни от близо хиляда акра типична английска морава.

При един от разговорите им Виктория беше споделила, че имението разполага с шейсет и седем стаи, четиринайсет от които за гости. При предишното й посещение я бяха настанили в стаята на Ван Гог, която бе с размерите на собствения й апартамент в Ню Йорк.

Анна забеляза, че фамилният флаг, който се вееше на източната кула, е спуснат наполовина. Кой ли от множеството възрастни роднини на Виктория бе починал, запита се тя.

Тежката дъбова врата се отвори, преди Анна да стъпи на площадката пред входа. От все сърце се молеше Виктория да е у дома и Фенстън все още да не подозира за нейното посещение тук.

— Добро утро, госпожо — поздрави икономът със съвършена изисканост. — С какво мога да ви бъда полезен?

Това съм аз, Андрюс, Анна, искаше да му каже тя, изненадана от прекалено официалното обръщение. Предишния път този човек се бе държал много по-приятелски. Тя реши да влезе в официалния му тон.