Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Най-сетне напусна тоалетната и отиде да търси новите си работодатели. Походката й беше малко несигурна заради токовете, но скоро щеше да свикне. Скоро погледът й попадна на жена с униформа като нейната. Приближи малкото бюро, зад което се бе настанила, и попита:

— Дали ще се намери свободно място в някой от полетите за Лондон?

— Няма проблем — отговори жената. — Може ли да видя паспорта ви? — Кранц подаде новопридобития документ. Представителката на компанията прегледа данните за Саша Престокович в базата данни. Оттам разбра, че тя е в тридневен отпуск. — Очевидно всичко е наред — рече служителката и върна паспорта. — Все пак изчакайте повечето пътници да се качат, за да не би да има и закъснели.

Кранц мина през митническия контрол и се отправи към международния терминал. Повъртя се в безмитната зона, докато чу последното повикване на пътниците за полет 413 за Лондон. Приближи се до изхода за самолета в момента, в който през него минаха и последните трима пасажери. Там отново провериха документите й.

— Имаме свободни места във всички класи — съобщи служителката, — така че можете да избирате.

— Последният ред на икономична класа — без колебание отсече Кранц.

Жената на изхода се изненада, но замълча и напечата бордовата карта. Кранц я пое и влезе в самолета на „Аерофлот“, който изпълняваше полет 413 до Лондон.

Анна слизаше бавно по широкото мраморно стълбище и почти на всяко стъпало спираше, за да се наслади на някоя от творбите на старите майстори. Колкото повече ги гледаше… Зад гърба й нещо прошумоля. Извърна се към коридора, където се намираха стаите за гости. Видя Андрюс да излиза от нейната стая. Носеше под мишница картина. Усмихна се и изпрати с поглед иконома, докато се загуби към стълбището за прислугата.

Продължи да слиза и да оглежда за кой ли път картините по пътя си. Стигна преддверието, спря пред портрета на лейди Катрин Уентуърт и продължи по настланото с бели и черни квадратни мраморни плочи фоайе.

Когато влезе в дневната, видя Андрюс да поставя Ван Гог на статив в центъра на стаята.

— Какво ще кажеш? — попита Арабела, като отстъпи назад, за да се наслади на автопортрета.

— Не мислиш ли, че на господин Накамура това може да се стори някак. — Анна се замисли коя дума да подбере.

— Грубо, нахално, демонстративно? Коя от тези думи избираш, скъпа? — предложи Арабела и се обърна към младата жена, която избухна в смях. — Кажи си го направо. Истината е, че съм притисната до стената. Нямам време и никакъв избор.

— Трудно е да ти повярвам, като те гледам — отбеляза Анна, която не можеше да не се възхити на дългата рокля от розова тафта и на диамантената огърлица. Редом до нея малката черна рокля на „Армани“, която беше избрала, изглеждаше твърде обикновена.

— Много мило от твоя страна, скъпа, но ако имах твоята фигура и красивото ти лице, нямаше да се налага да се покривам от главата до петите и да се окичвам с аксесоари, които отвличат вниманието.

Анна се усмихна, оцени начина, по който англичанката я освободи от неудобството.

— Кога мислиш, че той ще вземе решение? — попита Арабела.

— Като всички колекционери, ще реши за няколко минути. Четох наскоро данни от проучване, според което мъжете решават дали искат да спят с една жена за осем секунди.

— Толкова много? — изуми се Арабела.

— На господин Накамура ще му е необходимо точно толкова време, за да реши иска ли да притежава творбата. — Погледат й не слизаше от картината.

— Да пием за това — предложи домакинята.

Андрюс пристъпи напред и предложи сребърен поднос с три чаши на него.

— Шампанско, госпожо?

— Благодаря — отговори Анна и взе високата чаша. Щом икономът отстъпи, погледът й бе привлечен от предмет, който не бе забелязала досега. Ваза, покрита с фигури от черен и тюркоазен емайл.

— Прекрасна е — възкликна тя.

— Подаръкът на Накамура — обясни Арабела. — Много ми е неудобно. Между другото, дано не съм направила faux pas 15 15 Грешна стъпка (фр.). — Б.пр. , като я поставих тук още докато господин Накамура е мой гост. — Тя замълча. — Ако смяташ, че е неподходящо, Андрюс веднага ще я изнесе.

— За нищо на света — възрази Анна. — Накамура ще бъде истински поласкан, че си я сметнала за достойна да бъде редом с големите майстори.

— Сигурна ли си? — попита стопанката на дома.

— О, да. Вазата не само стои добре в стаята, но направо грее. Има едно важно правило, когато става дума за талант — обясняваше Анна. — Всяка форма на изкуството е на мястото си, когато се нареди до равни на нея. Картината на Рафаел на стената, диамантената ти огърлица, масичката в стил „Чипъндейл“, на която си я поставила, камината на Наш 16 16 Британски архитект (1762–1836) от Уелс, проектирал голяма част от кралските домове в Англия. — Б.пр. и платното на Ван Гог, всички те са произведения на големи майстори. Нямам представа кой е човекът, създал този предмет — продължаваше Анна, без да може да откъсне очи от майсторското преливане на тюркоазеното в черното, напомнящо на топенето на свещ. — Без съмнение, в своята страна той е признат майстор.