Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Накамура се разсмя.

— С риск да се повторя, лейди Арабела, ако всяка стая тук е равна на тази, може да се наложи да отменя срещата си с онези скучни типове от „Коръс Стийл“. — Очите му внимателно минаваха от платно на платно. — Ето и Уитли, Лорънс, Уест и Уилки — изреждаше той безпогрешно художниците, докато най-сетне погледът му се спря на картината, подпряна на стената.

Известно време не направи никакъв коментар, но най-накрая отбеляза:

— Несъмнено работа на талантлив човек… — Накамура замълча за миг. — Но определено не е Ван Гог. — Извърна лице към Анна и продължи: — Не мога да допусна, че поискахте да прекося половината планета, за да ми покажете едно копие, още повече че всичко в този дом е оригинал.

Към два часа следобед на следващия ден Кранц се върна в магазина, но нямаше и следа от собственика, с когото се беше договорила.

— Ще бъде тук всеки момент — увери я продавачката, но очевидно не беше много убедена.

Този момент трая близо половин час, време, през което и продавачката се скри някъде. Когато дебелакът най-сетне се появи, Кранц със задоволство видя, че носеше обемиста найлонова торба. Без да размени и дума с него, Кранц го последва в офиса му. Едва когато затвори вратата, тлъстото му лице се разля в широка усмивка.

Стовари торбата на бюрото си и постоя така миг-два. Сетне извади червената униформа, която Кранц беше поискала.

— Жената май е малко по-висока от вас — отбеляза той, — но ще ви дам игла и конец, и то безплатно. — Изкикоти се на собственото си остроумие, но като видя, че клиентката му стои безучастно, отново стана сериозен.

Кранц наложи униформата върху раменете си. Предишната собственичката очевидно беше няколко сантиметра по-висока и съвсем малко по-пълна. Но както собственикът беше отбелязал, нещата бяха поправими.

— А паспорт? — попита клиентката.

Ръката на мъжа за пореден път бръкна в торбата и като илюзионист, който се готви да извади заек от цилиндър, той измъкна искания паспорт. Подаде го самодоволно.

— Жената е в тридневен отпуск, така че няма да има възможност да съобщи за липсата му до петък.

— Ще е изпълнил предназначението си много преди това — отбеляза Кранц и започна да разлиства страниците на официалния документ.

Саша Престокович беше с три години по-млада от нея, с осем сантиметра по-висока и без отличителни белези. Чифт обувки с високи токове щяха да решат проблема с ръста. Дано някой прекалено старателен служител да не реши да прави щателна проверка, защото тогава раната в дясното рамо нямаше как да бъде обяснена.

Щом Кранц стигна до страницата със снимката, собственикът на магазина не успя да скрие хитрата си усмивка. Бръкна под плота на бюрото си и извади фотоапарат „Полароид“.

— Усмихнете се — поръча той. Кранц не се усмихна.

Няколко секунди и снимката беше изплюта навън. Появи се и ножица, с която собственикът на магазина започна да подкастря картончето, докато пасне на определеното квадратче на трета страница в паспорта. Капка-две лепило и фотографията на новата притежателка беше на място. По всичко личеше, че човекът има опит в подобни процедури. Кранц прибра униформата и паспорта обратно в найлоновата торба, едва тогава подаде пачката долари.

Мъжът внимателно преброи банкнотите.

— Казахте хиляда — възмути се той.

— Но вие закъсняхте с половин час — напомни му тя, взе торбата и се приготви да си върви.

— Заповядайте пак — покани я дебелакът, — когато имате път насам.

Кранц не си направи труда да му обяснява, че професионалисти като нея рядко правят повторни посещения някъде, освен в случаите, когато трябва да се погрижат хората да не ги видят трети път.

Кранц излезе отново на улицата, измина няколко пресечки и влезе в първия магазин за обувки. Купи оттам чифт семпли черни обувки на висок ток. Нямаха нищо общо с нейния стил, но пък щяха да свършат работа. Там плати с рубли, за да не се набива на очи.

Спря първото свободно такси, даде му съответните указания и посочи точно на кой вход да спре. И наистина шофьорът закова колата пред врата, над която висеше надпис „Служебен вход“. Кранц му плати, влезе в сградата и отиде направо в дамската тоалетна. Затвори се в една от кабинките, където прекара близо четирийсет минути. С помощта на иглата и конеца, които й бе дал мъжът от магазина за униформи, подгъна полата с няколко сантиметра. Прибра с няколко шева и колана на полата, за да я стесни, но поправките нямаше да се виждат под сакото. Една тогава свали дрехите си и облече униформата — не й беше съвсем по мярка, но за неин късмет компанията, чиято униформа й бяха доставили, не се отличаваше с голяма прецизност по отношение на външния вид на служителите си. Замени маратонките с току-що купените обувки и прибра дрехите си в служебната пътна чанта.