Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Униформата ми е необходима до двайсет и четири часа.

— Невъзможно — сви рамене мъжът.

Кранц извади пачка долари от джоба си, отдели една стодоларова банкнота и я постави на бюрото.

— За двайсет и четири часа — повтори тя.

Човекът повдигна само вежди, но погледът му не се отделяше от лицето на Бенджамин Франклин.

— Истината е, че имам някои контакти…

Посетителката остави още една банкнота.

— Дори сега се сещам за един човек, който ще свърши работа.

— Ще ми трябва и паспортът й.

Още две банкноти се присъединиха към предишните.

— Възможно, но няма да е никак лесно.

Нови две стодоларови банкноти се озоваха на масата, така че станаха общо шест.

— Все нещо може да се измисли… — Той замълча. — На подходящата цена.

— Получавате още хиляда, ако всичко, което ми е необходимо, бъде тук след двайсет и четири часа.

— Ще направя всичко възможно.

— Не се съмнявам — отбеляза Кранц и погледна часовника си. — Защото ще намалявам сумата с по двеста долара за всеки час закъснение.

Собственикът отвори уста да протестира, но след миг реши, че е по-разумно да се въздържи.

Таксито на Анна мина през градинската порта на Уентуърт Хол и младата жена с изненада забеляза, че на входа на къщата я чака Арабела с ловна пушка под мишница и Брунсуик и Пиктън от двете й страни. Икономът отвори вратата на колата пред гостенката, а господарката и двете кучета се запътиха да я посрещнат.

— Толкова се радвам да те видя — възкликна Арабела и целуна сърдечно Анна по двете бузи. — Идваш тъкмо за чая.

Младата жена помилва двете кучета между ушите и последва домакинята нагоре по стълбите към вътрешността на дома. Икономът и неговият помощник щяха да се погрижат за багажа. Анна пристъпи във фоайето и спря, за да се наслади спокойно на картините.

— Приятно е наистина да бъдат видени от приятелско око, макар че вероятно това е последната им седмица тук.

— Не те разбирам — изненада се Анна.

— Адвокатите на Фенстън изпратиха писмо по куриер тази сутрин, с което ми напомнят, че ако не платя цялата сума по кредита до утре на обяд, да се приготвя да се разделя с цялата колекция.

— Възнамерява да продаде всички картини едновременно? — изуми се Анна.

— Очевидно.

— Но това ми се струва изключително неразумно — продължаваше да недоумява тя. — В такъв случай ще получи много ниски цени и те няма да покрият задълженията ти.

— Да, точно затова го прави. Иска да обяви имението за продан — съобщи Арабела.

— Не е възможно — възкликна младата жена.

— Напротив. Остава единствено да се надяваме, че Накамура ще бъде зашеметен от Ван Гог. Честно казано, той е единствената ми надежда.

— А къде е творбата? — поинтересува се Анна, докато двете с домакинята минаваха в дневната.

— В спалнята на Ван Гог, където винаги е била през последните сто години, като изключим, естествено, еднодневната й екскурзия до „Хийтроу“.

Арабела се отпусна на любимия си стол край огъня, а гостенката се разходи из стаята, за да се срещне за пореден път с италианските платна от колекцията, събирана от четвъртия граф.

— Не вярвам скъпите ми италианци да имат нещо против да отпътуват за Ню Йорк — отбеляза Арабела. — В края на краищата това се е превърнало в традиция.

Анна се засмя, но не се откъсна от Тициан, Веронезе, Караваджо.

— Бях забравила колко е прекрасен този Караваджо — въздъхна тя пред платното „Сватба в Кана“.

— Като че ли се интересуваш много повече от мъртви италианци, отколкото от живи ирландци.

— Ако Караваджо беше жив днес, Джак щеше да последва него, а не мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Убил е човек по време на пиянска свада. Последните няколко години от живота си е прекарал в бягство от град на град. Щом пристигнел някъде обаче, местните богаташи били готови да си затворят очите за това му прегрешение, стига да рисува прекрасните си картини с Дева Мария и нейния син.

— Анна, ти си направо невъзможен гостенин, седни най-после. — В този момент в стаята влезе прислужничка със сребърен поднос. Остави го на масичката до камината и започна да нарежда чашите и приборите.

— И така, скъпа — попита Арабела, — индийски или Китай?

— Така и не успях да разбера — каза младата жена, докато се настаняваше срещу домакинята, — защо не индийски и китайски, или поне Индия и Китай?

Арабела млъкна за момент. Спаси я влизането на Андрюс.

— Милейди, на вратата има куриер, който носи пакет за вас. Казах му да го остави на входа за доставчиците, но той твърди, че му е необходим вашият подпис.