Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Какво мога да направя за вас? — попита любезният служител зад гишето, който в момента се опитваше да прецени към кои от клиентите може да причисли новодошлата — съпруга на мафиот или дъщеря на някой богаташ. Във всеки случай не приличаше на поп звезда.

— Сто и седем, двеста и девет, петдесет и девет — бе единственото, което Кранц произнесе.

Той набра издиктуваните числа на клавиатурата на компютъра си и когато на екрана се появи полученият резултат, човекът стана по-внимателен.

— Може ли да видя паспорта ви?

Кранц подаде един от паспортите, които бе взела преди малко от хотел „Исла“.

— Каква е сумата по сметката ми? — попита тя.

— Според вас на колко възлиза приблизително?

— Някъде около два милиона долара.

— Колко бихте искали да изтеглите? — поинтересува се служителят.

— Десет хиляди долара и десет хиляди рубли.

Мъжът извади малко приспособление с клетки за отделните купюри и се зае да отброява внимателно исканите суми.

— От доста време не е имало движение по сметката ви — отбеляза мъжът, след като хвърли пореден поглед към екрана.

— Така е, но щом съм вече в града, нещата вероятно ще се променят.

— С нетърпение ще очакваме да ви бъдем полезни, госпожо — любезно откликна служителят и подаде две спретнати пакетчета в пластмасови опаковки с формата на портфейл, по които не се виждаха никакви отличителни белези. Както обикновено се случва в такива институции, не бяха издадени и подписани никакви документи.

Кранц прибра пакетчетата във вътрешния джоб на якето си и много спокойно напусна помещението. Навън спря първото свободно такси.

— Арбат — поръча, докато сядаше на задната седалка. Време беше да пристъпи към осъществяване на втората част от плана си.

Фенстън бе спазил обещанието си. Неин ред беше да изпълни своето, ако искаше вторите два милиона да се появят по сметката й в „Женева — Цюрих“. За миг се поколеба дали да не задържи двата милиона, без да си прави труд да пътува до Англия. Спомни си обаче, че Фенстън не беше прекратил връзките си с КГБ, а знаеше, че хората от тези служби с удоволствие биха я ликвидирали и за далеч по-малко възнаграждение.

Таксито спря след около десет минути. Кранц подаде четиристотин рубли на шофьора и излезе, без да чака ресто.

Сля се с група туристи, застанали пред витрина, зад която се виждаха най-различни реликви от времето на комунизма. Очевидно хората искаха да си купят сувенир, доказващ, че са били в страната на кръвожадните комунисти. В центъра на подиума зад стъклото беше изложена генералска униформа с четири звезди на пагона, с всички аксесоари — фуражка, колан и три реда ленти, представящи получените медали и отличия. Нямаше етикети с цени, но Кранц знаеше, че обикновено такава униформа вървеше средно по двайсетина долара. Зад нея се виждаше униформата на адмирал — петнайсет долара, на полковник от КГБ — десет. Кранц нямаше нужда да си набавя доказателства, че е посещавала Москва, но собственик на магазин, успял да се снабди с одеянията на генерали, адмирали и полковници от КГБ, положително щеше да е в състояние дай намери исканото от нея облекло.

Отвори вратата и беше посрещната от любезна млада продавачка.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Трябва да говоря с управителя по личен въпрос — отсече Кранц.

Момичето видимо се поколеба, но посетителката не отклони суровия си поглед, докато то не капитулира:

— Последвайте ме — въздъхна и я поведе към задната стая на магазина. Спря пред една врата и почука плахо.

Зад голямо бюро, покрито с разпилени книжа, празни кутии от цигари и наченат сандвич с колбас, седеше свръх дебел мъж с размъкнат кафяв костюм. Носеше отворена на врата червена риза, която очевидно не беше прана от няколко дни. Плешивата му глава и гъстите мустаци затрудняваха доста преценката за неговата възраст. По всяка вероятност беше не само управител, но и собственик на бизнеса.

Опря двете си ръце на бюрото и отправи отегчен поглед към новодошлата. След миг лицето му се разтегна във вяла усмивка, което още по-силно подчерта двойната му брадичка.

— Какво желаете? — попита той, а от интонацията му личеше, че не му се вярва да си заслужава усилието да се занимава с тази жена.

Кранц му обясни какво точно иска. Мъжът слуша известно време внимателно, постепенно взе да повдига изненадано вежди, а накрая избухна в смях.

— Скъпичко ще струва такова нещо — рече най-сетне. — А и ще отнеме доста време.