Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Сирената виеше все по-силно.

Джак реши да излезе от колата и да се разтъпче. Шлиферът му се беше намачкал. Беше си го купил преди време от „Брукс Бръдърс“. Тогава искаше хората отдалеч да виждат, че е агент на тайната полиция. Но колкото по-нагоре се издигаше в кариерата, толкова по-рядко искаше това да личи. Ако имаше късмет да стигне до поста шеф на офиса в Ню Йорк, мислеше да си купи друга връхна дреха, с която да прилича по-скоро на адвокат или на човек от банковия бизнес. Нещо, което определено щеше да бъде посрещнато с одобрение от баща му.

Мислите му се върнаха към Фенстън, който в момента вероятно изнасяше своята реч върху моралните отговорности на съвременните банкери, после се насочиха към Анна, на хиляди метра над Атлантическия океан на път за срещата си с Накамура. Беше му изпратила съобщение, че вече знае защо Тина е приела да работи за Фенстън, а доказателството било през цялото време пред очите й. Тъй като телефонът му давал заето, щяла да го потърси отново на другата сутрин. Сигурно бе звъняла, докато той разговаряше с Липман. Дяволите да го вземат. Джак стоеше на някакъв тротоар посред нощ, уморен и гладен, в очакване на фотоапарата с компрометиращите кадри. Май баща му щеше да излезе прав, че е трябвало да стане адвокат.

От сирените го деляха вече само няколко пресечки.

Джак измина пеша разстоянието и спря на ъгъла, където се намираше сградата, на трийсет и втория етаж на която беше офисът на Липман. Част от прозорците ярко светеха. Джак започна да брои, за да разбере на кой етаж са, но няколко пъти се обърка и когато най-сетне установи, че суматохата е на трийсет и втория етаж, доста се притесни. Нещо не се връзваше. На този етаж трябваше да има само един осветен прозорец, там, където се предполагаше, че е още Липман. Не му се вярваше адвокатът да вдига шум около присъствието си.

В този момент пред входа изсвириха спирачките на линейка. Задната врата на колата се отвори рязко и оттам изскочиха трима парамедици — двама мъже и една жена, с познатите тъмносини униформи. Единият буташе носилка на колелца, вторият стискаше бутилка кислород, а жената влачеше тежката чанта с медикаменти. Джак проследи с поглед как се качват по стълбите пред входа и влизат в сградата.

Приближи и се загледа в хората, които се суетяха около рецепцията. Единият дежурен от охраната показваше нещо на възрастен мъж в доста приличен костюм, вероятно негов началник, докато вторият говореше оживено по телефона. В асансьорите влизаха и излизаха служители, в което нямаше нищо изненадващо. Намираха се в сърцето на финансовия бизнес, а той функционираше непрекъснато — двайсет и четири часа в денонощие. Докато повечето американци вече отдавна спяха, парите активно сменяха собствениците си в Сидни, Токио, Хонконг и Лондон. Не можеше да няма и хора в Ню Йорк, които да участват в тези процеси.

Размишленията на Джак бяха прекъснати от повторната поява на медицинския екип във фоайето на сградата. На носилката лежеше пациент. Двамата внимателно го направляваха, а третият носеше бутилката с кислорода. Малката група се насочи към изхода и всички по пътя им правеха място. Джак изкачи стълбите, за да вижда по-добре. В далечината се разнесе вой на нова сирена — този път беше на полицейска кола. Вниманието на агента бе насочено към носилката. Беше застанал до самата врата, за да може пострадалият да мине покрай него. Вгледа се в бледото лице и втренчения празен поглед. Едва когато носилката отмина, Джак осъзна кой лежеше на нея. Трябваше да вземе мигновено решение. Или да последва линейката до „Сейнт Винсънт“, или да се спусне към трийсет и втория етаж. Полицейската сирена ставаше все по-силна и бе логично да се предположи, че полицията пристига на местопроизшествието. Нямаше нужда от лекар, за да разбере, че Липман още дълго време няма да може да разговаря с когото и да било. Съдейки по звука, полицията бе само на две преки от тук. Имаше на разположение едва няколко минути, преди да се появят прочутите нюйоркски ченгета. Джак спря за миг пред охраната, за да покаже значката си на агент на ФБР.

— Много бързо успяхте да дойдете — не се сдържа единият от пазачите. Джак отмина без коментар по посока на асансьора. Човекът остана да се пита откъде знаеше този на кой етаж трябва да отиде.

Агентът успя да се промуши през затварящата се врата и натисна бутона на трийсет и втория етаж. Щом се озова горе, бързо се огледа, за да се ориентира откъде идва светлината. Почти тичаше към отворената врата в дъното на коридора, където завари представител на охраната на сградата, двама техници в червени гащеризони, както и една чистачка.