Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

Оглушителната сирена се включи на часа, но той изчака още осем секунди, за да се спуснат решетките. След това въведе на таблото кода от миналата седмица: 170680, отвори за втори път вратата и веднага я тръшна отново.

Чу как Липман претичва през стаята, очевидно искаше да въведе правилния код, за да спре сирената и да вдигне решетките. Но вече беше твърде късно, алармената система беше блокирана.

Фенстън знаеше, че има само няколко секунди, за да изпълни начертания план така, че да отклони подозренията от себе си. Изтича в съседния кабинет, хвърли поглед на бележките си и бързо набра номера на „Абът Секюрити“.

— Дежурният слуша — прозвуча отсреща глас.

— Казвам се Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ — започна той бавно и авторитетно. — Алармата в кабинета ми на трийсет и втория етаж се включи и блокира. Трябва погрешно да съм въвел кода от миналата седмица. Обаждам се само да ви предупредя, че проблемът не е спешен.

— Бихте ли повторили името си, господине?

— Брайс Фенстън — напразно се опитваше да надвика воя на сирената той.

— Дата на раждане?

— Дванайсети юни петдесет и втора.

— Моминското име на майка ви?

— Мадейски.

— Пощенски код на домашния ви адрес?

— Десет нула две едно.

— Благодаря ви, господин Фенстън. При първа възможност ще изпратим наш човек горе. Дежурните техници са в момента на седемнайсетия етаж, където имаме проблем със спрял между етажите асансьор, но ще бъдем при вас след не повече от петнайсет минути.

— Не бързайте — небрежно ги успокои Фенстън. — Никой не е останал на етажа, а до утре сутринта едва ли някой ще има работа горе.

— Едва ли ще се забавим толкова дълго — каза дежурният, — но с ваше разрешение ще сменим категорията на обслужването ви от „спешна“ на „приоритетна“.

— Няма проблем — викаше Фенстън, силният звук вече беше започнал да го дразни неудържимо.

— Но въпреки това ще имате допълнителна такса от петстотин долара за промяна в извънработно време.

— Вижда ми се малко скъпо.

— Това е стандартната такса за такива случаи — долетя заученият отговор. — Но ако можете лично да го заявите на входа на сградата и да подпишете нашата бланка, цената автоматически ще падне на двеста и петдесет.

— Тръгвам — обеща Фенстън.

— Длъжен съм да ви предупредя, господине, че ако го направите, статутът на поръчката ви ще падне на „рутинен“, което означава, че ще се заемем с проблема едва след като изпълним задачите си по поръчки със статут „спешна“ и „приоритетна“.

— Разбрах ви, няма проблеми.

— Все пак искам да ви уверя, че проблемът ще бъде отстранен до четири часа.

— Благодаря ви — рече Фенстън, — веднага отивам до рецепцията на входа, за да направя необходимото.

Остави слушалката на място и излезе в коридора. Чуваше как Липман думка с юмрук по вратата като уловено животно, но на фона на сирената не можеше да различи дори дали вика или не. Продължи спокойно към асансьорите, но и на десет метра от затворената стая, воят беше непоносим.

Щом пристигна на приземния етаж, се отправи направо към рецепцията.

— А, господин Фенстън — посрещна го човекът от охраната. — Ако се подпишете тук, спестявате двеста и петдесет долара.

Фенстън му подаде десетдоларова банкнота.

— Благодаря. Няма смисъл да бързате, аз съм последен от етажа. — След това с бързи стъпки напусна сградата.

Спря за миг пред колата отвън и вдигна очи нагоре към трийсет и втория етаж. Можеше да се закълне, че вижда дребна фигура на мъж, който се блъска в стъклата на прозореца. Шофьорът затвори задната врата на колата, но така и не попита защо въпреки всичко председателят е без официалното сако.

Малко след девет и половина Джак Делейни спря колата си на Брод Стрийт. Включи радиото и се заслуша в едно забавно предаване на дълги вълни, докато чакаше Липман да се появи. Мястото на срещата беше определено от адвоката, който предупреди, че ще донесе камерата някъде между десет и единайсет вечерта. Беше обещал солидно количество компрометиращи документи.

Джак беше почти задрямал, когато до слуха му стигна воят на сирените. Като всички служители на закона, можеше да отличи по височината на тона сирените на полицията от тези на линейките и на пожарните коли. Този път тревожният вой бе на линейка, която вероятно идваше от болницата „Сейнт Винсънт“.

Погледна часовника си — 11:15. Липман закъсняваше. Наистина беше споменал, че документите са много и е вероятно да не успее да дойде в определения час. Момчетата от техническия отдел на ФБР бяха изгубили доста време, за да му обяснят как да борави с камерата, за да получи най-добри снимки. Малко след седем Липман бе позвънил на Джак, за да му съобщи, че е получил информация, която може да се окаже далеч по-сериозна от каквито и да било документи, но не искал да рискува и да я споделя по телефона. И бе затворил, преди агентът да успее да го притисне. Опитът на ФБР показваше, че при сключването на подобни сделки хората често пъти подхвърляха не особено надеждни факти само и само да се спазарят за намаляване на присъдата. Знаеше, че шефът му няма да се съгласи, освен ако информацията не сочи пряка връзка между Фенстън и Кранц.