Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Вие кой сте? — попита човекът от охраната.

— ФБР — показа значката си, прикривайки умело името с пръсти, и влезе в стаята с решителни стъпки.

Първото, което видя на стената зад бюрото, бе голяма снимка на Фенстън, който се здрависва с президента Джордж Буш. Стъклото й беше счупено. Очите му бързо обиколиха стаята в търсене на един-единствен предмет. Видя го в центъра на бюрото, върху купчина разпилени документи и листове.

— Какво се е случило? — попита Джак строго.

— Някакъв се заключил, без да иска, в кабинета, междувременно алармената инсталация се включила.

— Не по наша вина във всеки случай — побързаха да заявят мъжете с червените гащеризони. — Поръчаха ни, и то в писмена форма, да свалим нивото на спешност за тази поръчка, иначе отдавна да сме се качили.

За Джак беше напълно ясно кой е включил алармата и е затворил Липман в ада. Пристъпи до бюрото и хвърли бърз поглед върху документите. Всички присъстващи не отделяха очи от него.

— Идете до асансьора и щом полицаите се появят, ги доведете направо тук — поръча той на човека от охраната. Пазачът се подчини безропотно и изчезна в коридора. — А вие тримата излезте навън — бе следващата му команда. — Ще изпотъпчете доказателствата. — В мига, в който се обърнаха, той грабна камерата и я пусна в един от дълбоките джобове на шлифера си.

Вдигна слушалката на телефона на бюрото. Никакъв звук, само жужене. Някой бе прекъснал връзката с външния свят. Джак не докосна нищо друго в кабинета. Просто влезе в съседния. Там на бюрото забеляза екран, монтиран в единия ъгъл на плота, на който се виждаше какво става в първата стая. Фенстън бе проследил какво прави Липман с документите му и беше замислил и осъществил за нула време доста гаднярско отмъщение.

Очите на Джак пробягаха по телефонната уредба. Присветкваше оранжева светлина, знак, че линията е заета. Фенстън се беше подсигурил Липман да няма никаква възможност да се свърже с външния свят. Агентът огледа и бюрото, където очевидно председателят беше седял, планирайки действията си. Дори листът, на който си беше водил бележки, още лежеше отгоре. Полицаите щяха да съберат оставените улики. Ако това бе разследване на детектив Коломбо, оранжевата лампичка и листът с нахвърляните на ръка бележки щяха да са напълно достатъчни на големия детектив не само да уличи Фенстън, но и да изтръгне признания. Само че те не бяха герои от телевизионен сериал и Фенстън никога нямаше да направи каквито и да било признания. Джак се усмихна. Единственото общо между него и Коломбо бе смачканият му шлифер.

Звук на отварящ се асансьор стигна до слуха му и той разбра, че ченгетата са вече тук. Видя на екрана, закрепен за бюрото, че двамата униформени полицаи започнаха да разпитват четиримата свидетели. Много скоро щяха да се появят и цивилните. Джак излезе в коридора и се насочи към асансьорите с надеждата, че никой няма да забележи оттеглянето му. Беше стигнал вече асансьорния блок, когато зад него се разнесе викът на един от полицаите:

— Ей вие!

Агентът бе забил пръст в бутона за повикване и нарочно изви глава в обратна посока, за да не запомнят лицето му. Щом кабината спря на етажа, той се шмугна вътре и потегли за приземния етаж. Трийсет секунди по-късно беше долу и изтича покрай охраната навън.

Вече в колата си, бързо запали и щеше да тръгне, когато видя как полицаят тича по тротоара и се оглежда. Направи бърз обратен завой, покатервайки гумите на тротоара, и натисна педала на газта към болница „Сейнт Винсънт“.

— Добро утро, аукционна къща „Сотбис“.

— Свържете ме моля с лорд Полтимър.

— За кого да предам, госпожо?

— Лейди Уентуърт. — Не й се наложи да чака дълго.

— Много ми е драго да те чуя, Арабела — радостно я поздрави Марк. — Мога ли да попитам в качеството си на каква се обаждаш — продължи закачливо, — на купувач или на продавач?

— На човек, който моли за съвет — отговори Арабела. — Но ако бях продавач…

Марк започна да записва поредицата въпроси, които отдавнашната му приятелка очевидно добре беше подготвила.

— Преди да постъпя в „Сотбис“, когато все още работех като брокер, стандартната комисиона беше около 10 процента от първия милион. Ако картината можеше да донесе повече от милион, преговарях с продавача.

— За каква сума би преговарял, ако те помолех да продадеш Ван Гог от Уентуърт?

Марк искрено се зарадва, че Арабела не може да види изражението му. Щом се възстанови от вълнението, той назова една сума, но бързо додаде: