Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Ако позволиш на „Сотбис“ да продаде картината, няма да платиш нищо. Гарантирам ти, че ще получиш цялата сума.

— Как печелите тогава? — изуми се Арабела.

— Взимаме каквото се полага от купувача — обясни Марк.

— Аз вече имам купувач — отбеляза нейно благородие, — но много ти благодаря за съвета.

Кранц зави зад ъгъла и с радост установи, че по тротоара се движат тълпи от хора. Измина още стотина метра и спря пред входа на малък хотел. Огледа се, за да се увери, че никой не я следи, и едва тогава пристъпи.

Мина през въртящата се врата, но не удостои с внимание нито администраторите на рецепцията, нито портиера, който обясняваше нещо на турист, по всяка вероятност от Ню Йорк. Кранц не отделяше очи от стената с касетки за ценности. Изчака, докато трите момичета на рецепцията бъдат заети, и едва тогава се насочи към клетките. Спря пред номер 19 и извади от малкото джобче на панталоните си ключ. Пъхна го в ключалката и дръпна вратата. Всичко си беше така, както го бе оставила. С бързо движение прибра двата паспорта и банкнотите отвътре и ги пъхна в джоба си. Заключи решително и излезе на улица „Херцен“, без да размени дума с никого.

Спря празно такси, нещо, което не можеше да си позволи по време на комунистическия режим. Даде на шофьора адрес на „Черьомушка“. Облегна се на задната седалка в мерцедеса и се сети за полковник Сергей Слатинару. Съжаляваше само, че не успя да отреже лявото му ухо. С голямо удоволствие щеше да го изпрати на Петреску като спомен от посещението й в Румъния.

Знаеше, че да напусне Русия няма да й е никак лесно. С лекота се измъкна от онези аматьори в Букурещ, но оттук много по-трудно щеше да намери безопасен път към Англия. Островите винаги създават проблеми, много по-безопасно е да прекосиш планини, отколкото вода. Пристигна в столицата на Русия тази сутрин, изтощена до смърт. Откакто напусна болницата, не беше си починала нито миг.

Сирените на затвора вече бяха замлъкнали, когато стъпи на магистралата. Извърна се, за да хвърли поглед на мястото, което току-що бе напуснала, и видя, че сградата е залята от светлината на прожектори. Шофьор на камион, който спа два пъти с нея, я преведе тайно през границата, с което си заслужи живота. След това тя пътува с влак, със самолет, плати нови триста долара и след седемнайсет часа най-сетне се добра до Москва. Незабавно се отправи към хотел „Исла“. Нямаше намерения да отсяда в него, а само да вземе оставените там паспорти и неколкостотин рубли.

След като така и така беше в Москва, можеше да изпълни някоя и друга поръчка на местните, докато стане безопасно да се прибере в Америка. Тук стандартът на живот бе по-нисък и тарифите за нейните услуги съответно спадаха в сравнение с Ню Йорк. 5000 долара за ликвидиране на съпруга, 10 000 за съпруг. Разликата в цените се дължеше на факта, че в тази страна все още имаше проблеми с равноправието. Полковник от КГБ носеше 50 000 долара, а за мафиотски шеф спокойно можеше да поиска 100 000. Ако Фенстън беше превел обещаните два милиона, досадните съпрузи и съпруги щяха да почакат. В Русия вече уважаваха свободната инициатива и можеше да се закачи за някой от новите богаташи, да му предложи своя опит в международните отношения.

Познаваше един от тях, който като нищо щеше да умножи нейните три милиона долара в Куинс и тогава нямаше да се налага да се прибира Щатите.

Таксито вече наближаваше дискретния вход на една сграда, където се помещаваше банка, славеща се, че обслужва само отбрани личности. В белия мраморен корниз над входа бяха гравирани буквите Ж и Ц. Кранц слезе от колата, плати на шофьора и го изчака да се скрие зад ъгъла. Едва тогава прекрачи прага.

Банка „Женева — Цюрих“ се грижеше за нуждите на новото съсловие в Русия, появило се след рухването на комунизма. Политици, босове на мафията (наричани бизнесмени), футболисти и поп звезди, всички те бяха дребни вложители в сравнение с новите богаташи на страната. Всички знаеха техните имена, но същевременно тези хора можеха да си позволят да запазят в тайна размера на богатството си.

Кранц приближи до изработеното от дърво гише, нарочно проектирано в ретро стил. Тук човек не можеше да види обичайните опашки от чакащи, нито ограждения за осигуряване на ред. Срещаха се единствено услужливи и спокойни мъже в семпли сиви костюми, бели ризи и копринени връзки. По нищо не се отличаваха от колегите си в Женева или в Цюрих.