Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— По дяволите — изруга тихо.

Ако не побързаше, щеше да закъснее за собствената си реч пред банкерите. Грабна каталога и се отправи с бързи стъпки към вратата. Сръчно набра шестцифрения код на малкото табло до ключа за лампата и излезе навън. Едва тогава затвори вратата. Осем секунди след като бе завъртял ключа в бравата, чу характерния свистящ звук на решетките, които се спуснаха вътре в кабинета.

Докато слизаше с асансьора към фоайето, продължи да прелиства каталога. Попадна на картината на Кайбот „Улични метачи“. Притежаваше далеч по-голямо платно от фалирал клиент за половината от обявената в каталога цена. В 7,48 той вече беше на приземния етаж и напускаше сградата.

Шофьорът го чакаше пред входа. Докато се качваше в колата, пръстът на председателя седеше пъхнат между страниците на каталога. Със сядането си отвори малката брошура и попадна на „Събирачи на класове“ на Ван Гог с начална цена 27 милиона долара. Изруга под нос. Но картината нямаше класата на „Автопортрет с отрязано ухо“.

— Извинете, господине — обади се шофьорът, — но нали щяхте да ходите на вечеря с банкерите?

— Да, и затова по-добре да тръгваме — промърмори Фенстън, като не откъсваше очи от каталога.

— Само че… — продължи шофьорът, като взе от мястото до себе си красивата покана със златни букви.

— Какво? — нетърпеливо го подкани председателят.

— Тук пише, че трябва да сте с официално облекло. — Обърна се и подаде картичката на шефа си.

— Мамка му — изруга Фенстън и пусна каталога на седалката. Ако не беше изгонил Тина, тя щеше да извади сакото от шкафа и да го остави на видно място, така че да не го забрави. Изскочи навън, без дори да дочака шофьорът да му отвори вратата, и се отправи към стълбите пред входа на сградата. Взимаше стъпалата през две и през три, втурна се покрай охраната и влезе в чакащия долу асансьор. Бързо натисна копчето на трийсет и втория етаж.

Първото нещо, което забеляза, щом се озова в коридора, бе процеждащата се светлина изпод вратата на неговия кабинет. Можеше да се закълне, че беше загасил лампата, след като активира алармата. Дали пък, залисан с каталога, не беше забравил? Вдигна ръка да набере кода от външната страна на стаята, когато слаб шум вътре привлече вниманието му.

Фенстън замръзна и постоя миг-два нерешително. Кой можеше да бъде? Поседя още малко така, за да се увери, че нахалникът не го е усетил. След това на пръсти се отправи към съседната врата, където се помещаваше кабинетът на секретарката му. Много внимателно, за да не вдига шум, затвори вратата след себе си. Седна на работното място и започна да се оглежда за специалната уредба, за която тъкмо Липман го беше предупредил. От него знаеше, че на бюрото има екран, който показва какво става в кабинета на председателя. Най-сетне намери копчето под плота на бюрото. Екранът светна и това, което видя, направо го стъписа.

На неговото място зад бюрото седеше Липман и бавно разгръщаше дебела папка. Спираше от време на време, зачиташе се, след това продължаваше нататък. В един момент отдели някакъв лист и насочи към него малък уред, очевидно високотехнологичен фотоапарат.

Мислите трескаво се гонеха в съзнанието на Фенстън: Липман събира материали, за да може при случай да го компрометира, трупа факти за конкуренцията, данъчните власти най-сетне са го спипали и той е сключил сделка с тях, решавайки да пожертва шефа си в замяна на своята свобода. Все пак Фенстън се спря на възможността за изнудване.

Ясно бе, че Липман не бърза. Очевидно неслучайно бе избрал точно този момент за изпълнение на задачата си. Спокойно и систематично отваряше и преглеждаше папките една след друга и само от време на време снимаше по някой документ.

Фенстън внимателно обмисли какво да предприеме. Държеше планът му да е достоен за Липман.

Прецени внимателно и записа последователността на действията си, за да отклони подозренията от себе си. Когато най-сетне привърши, изключи телефонната централа, така че никой не можеше да се обади отвън, нито пък от офиса можеха да се набират външни номера. Изчака търпеливо Липман да отвори следващата папка и едва тогава тихо напусна стаята на секретарката си и на пръсти отиде до вратата на своя кабинет. Спря за миг, за да преговори наум последователността на стъпките си, и едва тогава пристъпи към действие. Първо въведе правилния код за седмицата: 170690, все едно напуска стаята, пъхна ключа в бравата и безшумно открехна вратата, сетне мигом я затвори.