Джефри Арчър - Аферата Ван Гог

— Точно такава е целта ми. Ако си спомням правилно, Петреску оцени останалата част от колекцията на около трийсет и пет милиона, но ще бъда доволен, ако се освободим от нея за петнайсет-двайсет милиона.

— Така ще паднете с близо десет милиона под цената.

— Много жалко — усмихна се Фенстън. — При това положение няма да имам никакъв друг изход, освен да продам Уентуърт Хол и всичко в него до последното парче. — Замълча за малко. — Погрижи се имението да попадне в ръцете на трите най-известни агенции за недвижими имоти в Лондон. Кажи им да направят скъпи брошури със снимки и описания и дори да пуснат платена реклама в някой от големите вестници, популярен в цялата страна. Когато приключа с лейди Арабела, тя не само ще остане без пукната пара, но и доколкото познавам британската преса, ще бъде твърде унизена.

— А Петреску?

— За наш късмет тя ще се окаже на точното място в точното време и няма да избегне съдбата си.

— Значи Кранц ще успее да убие с един удар два заека — отбеляза Липман.

— Точно затова бих искал да се съсредоточиш върху банкрута на имението, за да не се налага да убиваме и лейди Арабела.

— Заемам се веднага — каза Липман. — Приятна вечеря — додаде той, вече при вратата.

— Вечеря ли? — вдигна вежди Фенстън.

— Нали щяхте да сте в Шери Недерланд тази вечер на ежегодната вечеря на банкерите?

— Господи, добре, че ме подсети. Къде, по дяволите, е оставила Тина речта ми?

Липман се усмихна, но не и преди да затвори вратата на кабинета зад гърба си. Прибра се в стаята си и седна пред бюрото, за да обмисли информацията, която току-що Фенстън му бе доверил. Щом ФБР научат къде ще бъде утре вечер Кранц и коя ще е вероятната й жертва, те положително щяха да се съгласят да намалят срока на престоя му в затвора още малко. И ако успееше да предаде важната информация, която свързва Фенстън с Кранц, би могло дори да препоръчат на съдията да го осъди условно.

Липман извади малката камера, която му бяха дали от Бюрото. Опита се да изчисли колко документи можеше да фотографира с нея, докато председателят чете своята реч пред банкерите на Ню Йорк.

В 7,16 вечерта Липман изключи светлините в кабинета си и излезе в коридора. Затвори, но не заключи вратата. Запъти се към асансьорния блок и по пътя забеляза, че светлина се процежда единствено изпод вратата на председателя.

Един от асансьорите го отведе на приземния етаж. С бавни стъпки се упъти към изхода, където в 7,19 съобщи на охраната, че си тръгва. Непосредствено зад него стоеше жена, която бързаше да напусне сградата, и той отстъпи, за да й направи път. Погледът му не слизаше от двамата мъже от охраната зад специалното бюро. Единият наблюдаваше зорко потока служители, които бързаха за вкъщи, докато другият се разписваше за някаква пратка. Липман заотстъпва бавно и полека назад към вратата на асансьора, за да излезе от полезрението на мъжете от охраната. Хлътна бързо в отворената врата и натисна копчето на трийсет и първия етаж. След по-малко от минута вече беше в притихналия коридор.

Отиде до края, където се намираше входът за стълбището, и се качи пеша до трийсет и втория. Побутна леко вратата, за да не вдига излишен шум, след което тръгна на пръсти по мекия мокет, докато стигна вратата на своя кабинет. Влезе вътре и заключи. Отпусна се на стола зад бюрото. Извади малката камера. Нямаше намерение да включва осветлението.

Седеше сам в мрака и чакаше търпеливо.

Фенстън обмисляше какво да прави с молба за кредит от четиринайсет милиона, подадена от Майкъл Карауей, необходими му да инвестира в група провинциални театри. Той бе актьор на свободна практика, на негово име вече се водеха няколко кредита, които чакаха погасяване. За негов късмет майка му бе оставила картината на Матис „Изглед от прозореца на спалнята“ и ферма от хиляда акра във Върмонт. Към молбата за кредит бе приложен малък диапозитив на картината — голо момиче, отправило поглед към прозореца на своята спалня. Фенстън реши, че на всяка цена ще нареди на Липман да се свърже с човека, за да подпишат договор.

Захвърли молбата в единия край на бюрото и извади един от последните каталози на „Кристис“. Отвори на репродукция на картината на Дега „Танцьорка пред огледалото“ и погледна цената отдолу. Пиер дьо Рошел го бе снабдил с „Учителят по танц“ на Дега за далеч по-ниска цена.

Продължи да разглежда цените и щастлива усмивка изгря на лицето му, когато си даде сметка колко е нараснала стойността на неговата колекция. По едно време погледът му попадна на часовника срещу него.