Патриша Корнуел - Крадци на лица

Вдигнахме трупа, като хванахме за краищата тежкия мушамен чувал. Поставихме останките върху носилката и я вкарахме с плъзгане в погребаната кола. После той затвори шумно решетката на задните врати.

— Надявам се, че това не е Кенет Спаркс — каза той.

— Още не сме приключили с идентифицирането — отговорих аз.

Той въздъхна и седна на шофьорската седалка.

— Искам да ви кажа нещо — рече той, докато палеше мотора. — Няма значение какво говорят другите. Той беше добър човек.

Докато го гледах как потегля с колата, почувствах, че Луси ме наблюдава. А след това ме докосна по ръката.

— Грохнала си. Защо не идеш да поспиш тази нощ, а аз ще те докарам утре сутринта. Ако открием нещо, веднага ще те уведомим. Няма смисъл да се мотаеш тук.

Предстоеше ми много трудна работа и бе разумно да се върна в Ричмънд сега. Но истината беше, че не ми се искаше да се прибера в празната си къща. Бентън сигурно беше вече в Хилтън Хед, а Луси щеше да остане в Уорънтън. Беше късно да се обаждам на някой от моите приятели, а и бях много изморена, за да водя светски разговори. Беше едно от онези състояния, когато не можех да измисля нищо, което да ме успокои.

— Тиюн ни премести на по-хубаво място, а на мен ми дадоха отделно легло, лельо Кей — добави Луси с усмивка, докато вадеше от джоба си ключа на колата.

— Значи станах отново леля Кей.

— Винаги, когато няма никой наоколо.

— Трябва да купим нещо за ядене — казах аз.

Взехме си от крайпътната закусвалня „Бъргър Кинг“ на Броудвю големи кюфтета с пържени картофи. Навън беше започнало вече да се стъмва и бе станало много студено. От фаровете на движещите се срещу нас коли ме заболяха очите, а колкото и таблетки срещу главоболие да пиех, болката в слепоочията ми и ужасът в сърцето ми не намаляваха.

Луси беше донесла компактдискове и бе пуснала един от тях много високо, докато минавахме през Уорънтън със специалния черен форд, взет под наем.

— Какво е това, което слушаш? — попитах аз, като се опитах по този начин да й подскажа, че прекалява с децибелите.

— Джим Брикмън — обясни ми тя мило.

— Не ми прилича на него — опитах се аз да надвикам флейтите и барабаните. — Прилича ми по-скоро на американска музика. И би могла малко да намалиш звука, не мислиш ли?

Вместо да го намали, тя го увеличи.

— Това е „Поривът на вятъра“ от Дейвид Аркънстоун. Трябва да се просветиш малко, лельо Кей. Парчето се казва „Съдба“.

Луси шофираше като фурия и мозъкът ми започна да се размътва.

— Ще ме побъркаш — промърморих аз. — Започнаха вече да ми се привиждат вълци и лагерни огньове в мрака.

— Тази музика подсказва начина на комуникиране, как да откриеш своя път и положителната си енергия — продължи да обяснява тя. Ритъмът ставаше все по-бърз. Вече се бяха присъединили и китарите. — Не смяташ ли, че е подходяща за момента?

Не се сдържах и се засмях на нейното сложно обяснение. Луси искаше да разбере как функционира всичко и какви са причините за това. Музиката започна да става по-бавна и аз усетих някакво разведряване и успокоение.

— Какво мислиш, че се е случило, лельо Кей? — изведнъж наруши тя магическото очарование. — Искам да кажа, дълбоко в себе си.

— В момента не мога да кажа нищо — отговорих й по същия начин, както бих отговорила на всеки друг. — Не трябва да правим догадки за нищо, включително за пола на трупа или кой може да е бил в къщата.

— Тиюн вече мисли, че е умишлен палеж, а и аз така смятам — произнесе се тя компетентно. — Странното е, че Пепър не ни предупреди за някаква опасност никъде на местата, където смятахме, че ще го направи.

— Като например в голямата баня на първия етаж — добавих аз.

— Нямаше нищо там. Горкият Пепър добре си върши работата, не се отказва.

Лабрадорът беше дресиран още от малък да получава храна за награда, когато открие дестилирани петролни въглеводороди, като например керосин, бензин, леки течности, разредители за бои, разтворители и газ за лампи. Всичко беше възможно, защото всеки пироман имаше голям избор, ако иска да предизвика голям пожар, само като пусне запалена кибритена клечка. Когато катализатори на гореното се съберат на едно място, те се натрупват и техните изпарения също започват да горят. Течността се просмуква в плата, в дамаските на мебелите и между цепнатините на дюшемето. Не се гаси с вода и не се отмива лесно, затова ако Пепър беше надушил нещо, което да подразни обонянието му, щеше да го донесе.