Патриша Корнуел - Крадци на лица

— Заповядай, дангалако Джим — подаде му тя нова крушка. — Шестдесет вата ли е тази? — Тя я разгледа внимателно. — Аха. Няма ли да останеш? — По гласа й личеше колко се надява на това.

— И аз не знам.

— О, господи! — промърмори Хелън. — Значи нещата не са много в ред.

— Че кога пък са били? — Той поклати глава и излезе в тъмната нощ.

— Пак се е скарал с жена си — сподели с мен администраторката и също поклати глава. — Той, разбира се, идва тук отпреди, често се карат и за това. Не знаех, че има толкова семейни двойки, които се мамят. Половината от клиентите ми живеят на пет-шест километра оттук, надолу по пътя.

— Но вас не могат да измамят — казах аз.

— О, не, драга госпожо, не и мен. Това не е моя работа, стига да не повредят нещо в стаята.

— Не сте много далеч от фермата, която изгоря, нали? — запитах аз.

Тя се оживи.

— Бях на работа през онази нощ. Човек можеше да види пламъците, които изригваха нагоре като вулкан. — Тя жестикулираше непрекъснато с ръце. — Всички, които бяха тук, излязоха пред вратата навън, за да гледат, щом чуха сирените. Нещастните коне… Още не мога да се съвзема.

— Познавахте ли Кенет Спаркс? — полюбопитствах аз.

— Не мога да кажа, че го познавах лично.

— Знаете ли за жена, която е живяла в къщата му? Чували ли сте нещо подобно?

— Само онова, което говорят хората. — Хелън поглеждаше към вратата, като че всеки момент можеше да влезе някой.

— Какво, например? — подканих я аз.

— Е, господин Спаркс може и да е джентълмен — отвърна Хелън, — на тук не харесват много държанието му. Голям сваляч е. Обича младите и красиви жени.

Тя се замисли за момент. Очите ни се срещнаха. Нощните пеперуди пърхаха с крилца отвън пред прозореца.

— Има и такива, които се разстройват, като го видят някъде наоколо с най-новата му приятелка — каза тя. — Но независимо какво говорят хората, той си остава човек от Юга.

— Има ли някой, който особено се разстройва?

— Ами да, братята Джаксън, например. Главите им постоянно раждат някакви щуротии — каза тя и продължи да държи под око вратата. — Те просто не обичат мелезите. И когато свали някоя хубава, млада бяла жена, а той обикновено го прави често… Е, тогава започват да говорят. Мога да кажа само това.

Представих си куклуксклановците със запалени кръстове и белите расисти със студени очи, въоръжени до зъби. Виждала бях омраза и преди това. Бях потапяла ръцете си в пролята кръв повечето време от живота си. Сърцето ми се сви, докато казвах лека нощ на Хелън. Опитвах се да не си вадя заключения за предразсъдъците, умишлените палежи и набелязаната от тях жертва, която в случая можеше да бъде само Спаркс, но не и жената, чийто труп сега пътуваше за Ричмънд. Злосторниците, разбира се, може да са се интересували само от обширното имение на Спаркс и да не са знаели, че е имало някой друг в къщата.

Мъжът с пуловера без ръкави говореше в телефонната будка, когато излязох. Той разсеяно държеше новата крушка, без да я забелязва и говореше с напрегнат, тих глас. Като минах покрай него, той избухна гневно:

— По дяволите, Луиз! Точно това искам да кажа. Че никога не млъкваш.

Той изръмжа в телефонната слушалка и аз реших, че ще се обадя на Бентън по-късно.

Отключих червената врата на петнадесета стая, а Луси се престори, че не ме е чакала. Седеше на стол с висока облегалка, наведена над някакъв бележник, пишеше нещо и правеше сметки. Не беше докоснала обяда си, а знаех, че умира от глад. Извадих кюфтетата с пържените картофи от плика и наредих книжните салфетки и яденето върху масата.

— Всичко е изстинало.

— Ти си свикнала с това. — Гласът й прозвуча глухо и разсеяно.

— Искаш ли първо да вземеш един душ? — попитах я учтиво аз.

— Ти започвай — отвърна тя, заровила глава в изчисленията и свила навъсено вежди.

Нашата стая беше впечатляващо чиста за тази цена. Имаше кафяви щори и телевизор „Зенит“, който беше почти на толкова години, колкото и племенницата ми Луси, китайски фенери с дълги ресни, порцеланови статуетки, картини с маслени бои и чаршафи с щампирани цветя. Подът беше постлан с мъхнат килим с индиански мотиви, а тапетите бяха изрисувани с горски сцени. Мебелите бяха от формика 10 10 Формика — вид синтетичен материал. — Б.пр. или бяха намазани с толкова дебел слой от шеллак, че не можех да различа дървесината.

Огледах банята и видях, че е облицована със солидни розово-бели плочки, които вероятно бяха произведени през петдесетте години, а на мивката имаше пластмасови чаши и съвсем малки неразопаковани луксозни сапунчета „Лайза Лъкшъри“. На прозореца се червенееше самотно изкуствена роза, която ме впечатли най-много. Някой беше положил максимални усилия с нещо дребно да накара посетителите, които идваха тук, да се почувстват по-необикновено, но се съмнявах, че повечето от тях я бяха забелязвали или изобщо й бяха обърнали внимание. Може би преди четиридесет години такава находчивост и грижливо отношение към дреболиите щеше да бъде от значение. Тогава хората са били по-цивилизовани, отколкото сега.