Патриша Корнуел - Крадци на лица

Свалих надолу тоалетната дъска и седнах на нея, за да си събуя мокрите ботуши. С големи усилия разкопчах копчетата и телените кукички, докато дрехите ми се свлякоха на земята. После стоях под душа, докато се стоплих и отмих миризмата от пожара и смъртта. Луси работеше на малкия си портативен компютър, когато застанах пред нея със стара фланелка от медицинския факултет във Вирджиния и си отворих една бира.

— Какво правиш? — запитах я аз и седнах на канапето.

— Просто се опитвам да открия нещо. Стигнах обаче до задънена улица — отговори тя. — Но е бил страшно голям пожар, лельо Кей. И не изглежда огънят да е бил запален с бензин.

Не можах да й отговоря нищо.

— И някой е загинал в него ли? В най-голямата баня? Може би. Но как е станало? В осем часа вечерта?

— Искам да кажа, че може да си е миела зъбите, когато противопожарната аларма е започнала да свири?

Луси ме погледна с недоумение.

— И какво? Просто е останала там и е умряла ли? — Тя замълча и разкърши рамене. — Ти ми кажи. Нали си специалистка.

— Не мога да намеря обяснение, Луси — отговорих аз.

— Ето, това е, дами и господа! Световноизвестната специалистка, доктор Кей Скарпета, не знае. — Започваше да става раздразнителна. — Двадесет коня — продължи тя. — А кой се е грижел за тях? Има ли Спаркс помощник? И защо един от конете е избягал? Малкият черен жребец?

— Откъде знаеш, че е мъжки? — В този момент някой почука на вратата. — Кой е? — попитах през вратата.

— Здравейте. Аз съм — обади се троснато Марино.

Отворих му и по изражението на лицето му разбрах, че има някаква вест.

— Кенет Спаркс е жив и е добре — оповести той.

— А къде е сега? — обърках се аз.

— Изглежда е бил някъде извън окръга и се е върнал със самолет, като научил новината. Отседнал е в Бевърдам и доколкото разбрах, не знае нищо, включително и това, коя е жертвата — каза Марино.

— Защо в Бевърдам? — попитах аз, като пресмятах колко дълго се пътува до този отдалечен район в окръга Хановър.

— Неговият треньор живее там.

— Неговият какъв?

— Дресьорът на конете, а не треньор като тия по вдигане на тежести или нещо от този род.

— Разбирам.

— Тръгвам утре в девет часа сутринта — уведоми ме той. — Можеш да заминеш за Ричмънд или да дойдеш с мен.

— Имам труп за идентифициране, затова трябва да говоря със Спаркс, дори ако той твърди, че не знае нищо. Смятам да дойда с теб — казах аз, а Луси ме погледна.

— Имаш ли намерение да използваш нашата безстрашна пилотка, която ще ни закара дотам, или успя да намериш кола?

— Няма да пътувам с летящата птица — отвърна Марино. — А трябва ли да ти напомням, че последния път, когато разговаря със Спаркс, го беше вбесила.

— Не си спомням — отвърнах аз. Наистина бях забравила, защото бях вбесявала Спаркс неведнъж, когато имахме разногласия относно подробностите по някое следствие, а той смяташе, че трябва да бъдат огласени в пресата.

— Затова пък мога да ти гарантирам, че той си спомня, докторе. Ще ме почерпиш ли от твоята бира?

— Не мога да повярвам, че нямаш свои собствени запаси — прекъсна го Луси и продължи да работи на компютъра си.

Той отиде до хладилника и си взе бира.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? То е същото, каквото и преди.

— Тоест? — попита Луси, без да вдига очи.

— Зад всичко стои Спаркс. — Той постави отварачката за бутилки върху малката масичка и спря до вратата с ръка върху топката на бравата. — Пък и му е било страшно удобно да напусне изведнъж окръга по времето, когато се е случило това — каза той и се прозина. — Затова е наел някого да свърши мръсната работа. Платил му е. — Извади една цигара от пакета в джоба на ризата си и я пъхна между устните си. — Впрочем, този кучи син се е интересувал винаги само от пари и от пениса си.

— Марино, за бога! — възмутих се аз.

Исках да го накарам да млъкне и да си тръгне, но той изобщо не обърна внимание на забележката ми.

— Най-лошото е, че сега трябва да разследваме на всичкото отгоре и убийство. А това означава верният ти служител, моя милост, да се залепи за този случай като муха на мухоморка. Същото се отнася и за вас двете. По дяволите! — Той извади запалката си, като помръдваше цигарата в устните си. — А това е последното, което бих искал да правя в момента. Знаеш ли колко хора държи този негодник под своя власт? — Явно нямаше никакво намерение да спре да говори. — Съдии, шерифи, началници на пожарни…

— Марино — прекъснах го аз. Така само усложняваше нещата. — Правиш прибързани заключения. Впрочем, далеч си от истината, колкото си далеч от Марс.