Патриша Корнуел - Крадци на лица

— Добре ли си? — попита Луси разтревожено, като ме гледаше.

— Бях се унесла — отвърнах аз. — Добре съм.

Мотелът „Джонсън“ се намираше точно пред нас от другата страна на магистралата. Сградата беше каменна, с червени и бели ламаринени навеси и надпис, светещ в червено и жълто на фасадата, за да уведоми хората, че работи по двадесет и четири часа в денонощието и има климатична инсталация. Онази част, на която беше написано „няма свободни места“ беше затъмнена, което значеше, че онези, които се нуждаеха от място за преспиване, са добре дошли.

Излязохме от колата и видяхме пред фоайето изтривалка с надпис „Здравейте!“, която явно оповестяваше, че сме добре дошли. Луси натисна звънеца. Голям черен котарак излезе пред вратата, а след него тутакси се появи и едра жена, която радушно ни покани да влезем.

— Мисля, че имаме резервация за двама — каза й Луси.

— Но знайте, че трябва да освободите стаята в единадесет часа утре сутринта — заяви жената и застана от другата страна на рецепцията. — Мога да ви дам петнадесета стая долу, в края на коридора.

— Ние сме от Националния отряд за бързо реагиране — обясни Луси.

— Драга моя, вече разбрах това. Другата госпожа идва тук преди малко. За всички ви е платено.

Един надпис, поставен над вратата, гласеше, че не приемат чекове, но изказваше предпочитание към Мастър карт и Виза карт.

Помислих за Макгъвърн и нейните находчиви начини на действие.

— Два ключа ли ще искате? — запита администраторката, докато отваряше чекмеджето.

— Да, госпожо.

— Заповядайте, скъпа. И двете легла са хубави. Ако ме няма, като си тръгвате, оставете ключовете върху плота на рецепцията.

— Радвам се, че имате солидни брави — каза Луси шеговито.

— Разбира се, че имаме. На всяка врата има по две ключалки.

— До колко часа обслужвате по стаите? — продължи да я поднася Луси.

— Докато работи автоматът за коли отпред — каза жената и й намигна.

Беше най-малко на шестдесет години, с червена боядисана коса, двойна брадичка и закръглена фигура, която беше запълнила всеки сантиметър от кафявите й панталони от изкуствена материя и жълтия спортен пуловер. Явно имаше слабост към дърворезби и керамични фигурки, защото навсякъде гъмжеше от тях. Някакъв малък аквариум беше пълен със странни попови лъжички и рибки бодливки и аз не можах да се сдържа да я попитам.

— Вкъщи ли ги развъждате?

Тя ме погледна притеснено.

— Ловя ги в езерото отзад. Но от една от тях се измъти наскоро жаба, която се удави. Не знаех, че жабите не могат да живеят постоянно във вода.

— Ще се обадя по телефона — заяви Луси и отвори вратата на телефонната кабина. — Какво стана с Марино?

— Мисля, че отидоха да хапнат някъде — обясних аз.

Тя влезе с плика от „Бъргър Кинг“ и предположих, че ще се обади на Джанет, което значеше, че кюфтета ни ще изстинат, докато дойде време да ги ядем. Облегнах се върху плота на рецепцията и забелязах колко е разхвърляно бюрото от другата страна. Успях обаче да видя местния вестник със заглавие на първа страница „Фермата на известен медиен магнат опустошена от пожар“. Съзрях една призовка в струпаните книжа. Имаше и окачени обяви за парични награди срещу сведения за убийци, и всевъзможни портрети по описание на изнасилвачи и крадци. Но въпреки това, окръгът Фокиер беше от спокойните райони, където хората се чувстваха в безопасност.

— Предполагам, че не работите сама нощем тук? — запитах администраторката, защото ми беше станало навик да давам съвети за безопасност, независимо дали някой ги иска, или не.

— Не, с Пикъл (Туршията) — каза тя с любов.

Имаше предвид дебелия черен котарак.

— Интересно име.

— Само да оставим някой буркан с туршия наблизо и той бръква в него. Потапя си лапата вътре и я облизва. Прави го още от малък.

Туршията седеше пред вратата, която водеше към някакви вътрешни помещения. Предположих, че са частното жилище на администраторката. Очите на котарака приличаха на златни монети и се бяха вторачили в мен, докато въртеше пухкавата си опашка. Изглеждаше отегчен. Звънецът звънна и господарката му отключи вратата. Влезе мъж с пуловер без ръкави, който държеше изгоряла електрическа крушка.

— Пак не изтрая дълго, Хелън. — Той й показа доказателството.

Тя отиде при шкафа и извади кутия с електрически крушки. Беше крайно време Луси да свършва с телефона, трябваше да го ползвам и аз. Бентън сигурно вече беше пристигнал в Хилтън Хед.