Патриша Корнуел - Крадци на лица

— Трябва да ми помогнете — обърнах се към всички аз. — Поискайте носилка и няколко покривала, а някой да се обади на местното погребално бюро, което се занимава с извозване на тленните останки. Ще ни трябва и фургон. И внимавайте, стъклата са остри. Оставете я с лицето нагоре, както е сега, за да не увеличаваме прекалено натиска върху тялото и да разкъсаме кожата. Така е добре. Сега отворете чувала по-широко. Колкото може по-широко.

— Няма да се побере.

— Бихме могли да отчупим още някои от стъклата по края тук — предложи Макгъвърн. — Някой да има чук?

— Не, не. Да я покрием, както е в момента. — Издадох още няколко команди, защото сега вече аз поемах отговорността. — Увийте това отгоре и около краищата, за да не си нараните ръцете. Всички ли са си сложили ръкавици?

— Да.

— Знайте, че може да има още един труп. Затова ще продължим да търсим.

Бях напрегната и раздразнителна, докато чаках двама от агентите да се върнат с носилката и сините найлонови чаршафи, за да покрия трупа.

— Добре — казах аз. — Вдигаме, след като броим до три.

Водата около нас се плискаше и ни пръскаше, докато четирима от нас се мъчехме да си разпределим тежестта и да балансираме. Беше ужасно, като опипвахме земята с крака, за да избираме безопасни места, а същевременно стъпвахме по хлъзгави мокри стъкла, толкова остри, че можеха да срежат дори кожата на ботуши.

— Хайде — казах аз. — Едно, две, три. Вдигайте!

Закрепихме трупа в средата на носилката. Покрих го, колкото можах по-добре, и го завързах внимателно с ремъците. Престъпвахме със ситни, неуверени крачки, като опипвахме почвата под краката си през водата, която вече не покриваше изцяло ботушите ни.

Пожарникарските помпи и генераторът непрекъснато буботеха, и то силно, но ние почти не ги чувахме, докато носехме ужасяващия товар към мястото, където преди бе имало врата. Усетих миризмата на опечена плът, смърт и острата, гниеща воня на разни материи, храни, мебели и всичко онова, което беше горяло в къщата на Кенет Спаркс. Бях останала без дъх и се бях вдървила от стреса и студа, когато се озовах навън на бледата светлина на гаснещия ден.

Свалихме трупа на земята, а аз останах при него, докато хората от екипа продължаваха рутинната си работа. Смъкнах найлоновите покривала и започнах огледа на жалкото обезобразено човешко създание. После извадих светкавицата и фотоапарата с увеличителни лещи от алуминиевата кутия. Стъкла се бяха разтопили около главата и горната кост на носа, а по косите бяха полепнали частици от някаква розова материя и пепел. Използвах осветяването и увеличението на образа, за да огледам тези места от плътта, които не бяха пострадали. Може и да си въобразявах, но ми се стори, че съм открила кръвоизлив в овъглената тъкан откъм лявата страна на слепоочието, на около два и половина сантиметра от окото.

Луси внезапно застана до мен, в мига когато пристигна и една кола на погребалното бюро „Уайзър“ — лъскава тъмносиня катафалка.

— Откри ли нещо? — попита тя.

— Не съм напълно сигурна, но това тук ми прилича на кръвоизлив и е различно от изсушаването, което се получава при отделяне на кожата.

— Имаш предвид кожа, която се обелва при изгаряне.

— Да. Плътта се сварява, разширява се и се отделя от кожата.

— Също както става, като печеш пиле във фурна.

— Точно така — отвърнах аз.

Уврежданията по кожата, мускулите и костите лесно могат да бъдат сметнати погрешно за наранявания, предизвикани от насилствени действия, ако човек не е запознат с последствията от пожар. Луси клекна по-близо до мен и също се загледа.

— А вие открихте ли нещо ново там? — запитах аз. — Надявам се, че няма и други трупове.

— Засега няма — каза тя. — Скоро ще се стъмни и можем само да охраняваме мястото, докато стане възможно да продължим отново утре сутринта.

Вдигнах очи, когато един мъж с раиран костюм слезе от погребалната кола и си сложи предпазни ръкавици. После шумно извади носилка от задната част на колата. Металните й части издрънчаха, докато я разтваряше.

— Още тази вечер ли ще започнете, докторе? — попита ме той.

Бях сигурна, че съм го виждала и преди.

— Закарайте я в Ричмънд. Ще започна утре сутринта — отговорих аз.

— Последния път, когато ви видях, беше след престрелката в Моузър. Онова младо момиче, за което се бяха сбили, все още създава проблеми тук.

— Е, да. — Аз смътно си спомних случая, защото напоследък бяха зачестили сбиванията, прерастващи в престрелки. А и немалко хора създаваха неприятности. — Благодаря ви за помощта.