Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Не те съветвам да го правиш, Кей — каза той, като се събуди за секунда. — Не. При никакви обстоятелства. Слушай ме, Кей…

— Нямам избор, Бентън. Просто исках някой да знае. Можеш да уведомиш Марино, ако искаш. Но не се меси. Моля те. Ръкописът…

— Кей…

— Трябва да го намеря. Мисля, че е точно там.

— Кей! Не действаш разумно!

— Виж сега. — Тонът ми се повиши. — Какво очакваш да направя? Да седя тук и да чакам онова копеле да реши да разбие вратата ми или да взриви колата ми? Ако остана тук, загивам, Бентън. Още ли не си го разбрал?

— Имаш алармена система. Имаш пистолет. Той не може да сложи взрив в колата ти, ако ти си вътре. Марино ми се обади. Разказа ми какво е станало. Полицаите са сигурни, че някой е напоил парцал с бензин и го е пъхнал в резервоара. Открили са следи от разбиване. Отворил е насила…

— Господи, Бентън. Ти дори не ме слушаш.

— Ти ме изслушай. Моля те, Кей. Ще ти осигуря охрана, ще настаня някой да живее при теб. Някоя от нашите жени агенти…

— Лека нощ, Бентън.

— Кей!

Затворих и не отговорих, когато той веднага позвъни вкъщи. Слушах протестите му, идващи от телефонния секретар. Сърцето ми тупкаше силно, докато спомените минаваха забавено пред очите ми — обхванатата от пламъци кола на Марино, силните водни струи от пожарникарските маркучи, които сякаш разлюляваха улицата. Когато открих малкото обгорено трупче пред къщата си, нещо в мен се пречупи. Резервоарът на Марино сигурно е избухнал в момента, когато Сами жизнерадостно е прескачал жиците. Уплашен, той се е опитал да се залови за нещо. За част от секундата лапичките му са направили контакт със заземения трансформатор и главната линия. Двайсет хиляди волта са ударили дребничкото телце и са го превърнали във въглен.

Прибрах малкото трупче в една кутия от обувки и го погребах в градината. Не можех да понеса мисълта, че на сутринта ще видя изгорялата катеричка.

Все още нямаше ток, когато привърших с опаковането на багажа си. Слязох долу. Пуших и пих бренди, докато спрях да треперя. Рюгерът ми лежеше на бара и проблясваше в светлината на фенера. Не си легнах. Не погледнах към съсипания си двор, когато заключих вратата отвън. Куфарът се удряше в крака ми и мръсна вода пръскаше глезените ми, докато тичах към колата. Подкарах по тихата улица, като се взирах внимателно. Не видях нито една полицейска кола. Стигнах на летището малко преди пет сутринта и се отправих към дамската тоалетна. Извадих пистолета си от чантата и го прибрах в куфара.

Глава 15.

Слязох от самолета и минах по мостчето за пътници. Беше обед и се намирах в просторното слънчево фоайе на международното летище в Маями.

Спрях, за да си купя „Маями хералд“ и чаша кафе. Седнах на малка масичка в един ъгъл, закрита от погледите с палма, свалих зимното си сако и навих ръкавите на блузата си. Бях вир-вода, по гърба ми се стичаха струи пот. Очите ми горяха от недоспиване и ме болеше глава. Отворих вестника, но съдържанието му ни най-малко не успя да подобри настроението ми. В долния ляв ъгъл на първа страница имаше впечатляваща снимка на пожарникари, опитващи се да угасят пламъците, обхванали колата на Марино. Драматичната картина на облаците дим, овъглените дървета в края на двора ми и широките водни струи беше придружена от следната забележка:

„ Взривена полицейска кола

Пожарникарите от Ричмънд се трудят върху колата на детектив от отдел «Убийства», обхваната от пламъци. Спасителните действия се извършват на тиха улица в спокоен квартал. По време на експлозията снощи в колата не е имало никой. Няма пострадали. Има подозрения, че пожарът е бил причинен умишлено.“

Слава богу, поне не се споменаваше пред чия къща е била паркирана колата на Марино. Но при всяко положеше майка ми щеше да види снимката и да се обади у дома. Знаех и точните й думи: „Иска ми се да се върнеш в Маями, Кей. Ричмънд звучи като ужасно място. А и новият офис на съдебния лекар тук е толкова хубав — изглежда като на филм“. Колкото и да е странно, изглежда, майка ми не може да осъзнае, че за един месец имаше повече убийства, престрелки, акции срещу наркотрафикантите, расови безредици, изнасилвания и обири в моя роден испаноговорещ Маями, отколкото във Вирджиния и цялата Британска общност, взети заедно, за една година.

Щях да се обадя на майка ми малко по-късно. Да ме прости Господ, но сега просто нямах сили да говоря с нея.

Загасих цигарата, събрах нещата си и се влях в потока от тропически дрехи, рекламни чанти от безмитни магазини и чужди езици, който течеше към лентата за багаж. С дясната си ръка здраво стисках чантата си.