Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Някой от вас не се ли сближи с нея?

— Естествено. — Сви рамене той. — Пиехме по някое и друго питие заедно. Тя пиеше основно ром с лимон. Но не бих казал, че някой тук я е познавал „лично“. Имам предвид, дори не съм сигурен дали някой знаеше откъде е, освен че беше някъде от снежните земи.

— Ричмънд, Вирджиния — казах.

— Знаете ли — продължи той, — много хора идват тук и си отиват. Кий Уест е място, където живееш и оставяш и другите да живеят. Има и доста гладуващи художници. Строу не беше много различна от повечето хора, които познавам. Само дето повечето ми познати не ги убиват. По дяволите! — Той почеса брадата си и бавно поклати глава. — Направо ми е трудно да си го представя. Не ми се побира в акъла.

— Има доста въпроси, останали без отговор — казах и запалих цигара.

— Да. Например — защо пушите? Мислех, че лекарите не вършат такива неща.

— Знам, че е противен и нездравословен навик. Но засега смятам, че е по-добре да ми приготвите един ром с тоник, защото обичам и да пийвам. „Барбанкорт“ с няколко капки лимон.

— Четири или осемгодишен, по кой си падате? — предизвика ме той.

— Двайсет и пет, ако ви се намира такъв.

— Не. Такъв разкош се намира по другите острови. Толкова е великолепен, че ти иде да се разхлипаш, докато пиеш.

— Тогава най-доброто, което имате.

Той посочи с пръст към познатата златиста бутилка с пет звезди зад гърба си. „Барбанкорт“, отлежавал петнайсет години в дървени бурета. Същият като този, който бяхме намерили в кухненския шкаф на Берил.

— Това е чудесно — казах.

Барманът изведнъж се ухили, надигна се от стола и енергично се залови за работа. Ръцете му се движеха с ловкостта на жонгльор, като отваряха бутилки, отмерваха златистото хаитянско питие без помощта на мерилна чаша и добавяха искрящата струя тоник към него. Накрая сръчно отрязаха перфектно резенче от лимона, който изглеждаше току-що откъснат от дървото, изстискаха го в питието и прекараха кората по ръба на чашата. Барманът изтри ръце в хавлията, подпъхна я под колана на избелелите си джинси, плъзна хартиена салфетка на бара и ми представи произведението си. Без съмнение това беше най-великолепният ром с тоник, който съм вкусвала, и не можех да не му го съобщя.

— Това е от мен — каза той и отблъсна десетдоларовата банкнота, която му подадох. — Всеки доктор, който пуши и цени хубавия ром, е дълбоко уважаван от мен.

С тези прочувствени думи той бръкна под бара и извади собствения си пакет цигари.

— Ще ви кажа нещо — започна той, размахвайки кибритената клечка. — До болка ми е писнало да слушам самоуверените дивотии за вредата от пушенето и разни други такива. Знаете какво имам предвид — карат те да се чувстваш като престъпник. Аз казвам: „Живей и остави и другите да живеят“. Това е девизът ми.

— Да. Прекалено добре знам какво имате предвид — отговорих, докато жадно поемахме дима.

— Винаги си намират за какво да те съдят — какво ядеш, какво пиеш, с кого се срещаш.

— Хората наистина могат да бъдат ужасно нелюбезни и мнителни — казах.

— Амин.

Той се облегна назад в сянката на навеса. Усещах как слънцето напича главата ми.

— Е, добре. Значи вие сте докторът на Строу. Какво се опитвате да откриете, ако мога да запитам?

— Има известни обстоятелства около смъртта й и преди нея, които са доста неясни. Надявам се, че приятелите й биха могли да ми изяснят някои положения…

— Почакайте една минута — прекъсна ме той, надигайки се от стола си. — Като казахте доктор, какъв доктор точно имахте предвид?

— Преглеждах я…

— Кога?

— След смъртта й.

— Мили боже! Искате да кажете, че сте гробар? — с недоверие запита той.

— Аз съм съдебен патолог.

— Съдебен лекар?

— Да.

— Айде стига бе! Проклет да съм! — Той ме огледа от горе до долу. — Никога не бих могъл да позная това.

Не знаех дали това беше комплимент или не.

— Винаги ли изпращат — как го казахте — съдебен лекар, като вас, да издирва информация?

— Никой не ме е изпратил. Дойдох по свое желание.

— Защо? — Тъмните очи отново ме загледаха подозрително. — Доста път сте изминали.

— Интересува ме какво е станало с нея. Много ме интересува.

— Значи казвате, че не са ви изпратили ченгетата?

— Ченгетата нямат власт да ме изпратят където и да било.

— Жестоко — захили се той. — Това ми харесва.

Отпих от питието си.

— Сбирщина кретени. Всичките се мислят за Рамбо. — Той гневно смачка фаса си. — Дойдоха тук с гумени ръкавици на ръцете. Господи. Как смятате, че е изглеждало това на клиентите ни? Отидоха да видят Брент — беше един от келнерите ни. Той умира, човече, а какво направиха те? Проклетите задници сложиха хирургически маски, стояха на десет метра от леглото му, като че ли той е „Тифозната Мери“, и му задаваха тъпи въпроси. Кълна се в Бога, че дори да знаех нещо относно случилото се с Берил, нямаше да им съобщя абсолютно нищичко.