Патриша Корнуел - Решаваща улика

Започнах да се успокоявам едва няколко часа по-късно, когато преминавах по мост „Седем мили“ в наетата кола. Карах на юг. От едната ми страна беше Мексиканският залив, от другата — Атлантическият океан. Опитвах се да си спомня кога за последен път съм била в Кий Уест. Ние с Тони гостувахме сравнително често на родителите ми, но никога не се замислихме за една разходка дотук. Бях почти сигурна, че последното ми идване тук беше с Марк.

Страстта му към плажове, вода и слънце представляваше една споделена любов. Ако въобще е възможно природата да предпочита едно човешко същество пред друго, то тя определено предпочиташе Марк. Едва си спомнях годината, а и мястото, където бяхме отседнали, когато дойдохме тук, за да прекараме една седмица със семейството ми. Това, което си спомням ясно, са широкият му бял панталон и топлината на ръката му, хванала моята, докато се разхождахме по мокрия хладен пясък. Спомням си прекрасната белота на зъбите му на фона на медната му кожа, здравето, което излъчваше, и непресторената радост в очите му, когато събираше миди и зъби от акула, докато аз се усмихвах под широката периферия на шапката си. Най-вече не мога да забравя силната си любов към младежа на име Марк Джеймс. Дори не вярвах, че е възможно да обичаш някого толкова много.

Какво го беше променило? Трудно ми беше да повярвам, че се е прехвърлил в лагера на противника, както твърдеше Етридж, а аз нямах друг избор, освен да приема думите му. Марк винаги е бил разглезен. Около него се носеше аромат на самоувереност, идващ от съзнанието, че е прекрасният син на чудесни родители. Смяташе, че хубавите неща в света съществуват, за да може той да им се наслаждава, но никога не е бил непочтен или нечестен, или пък жесток. Дори не мога да кажа, че се е отнасял снизходително към хората, които нямат неговия късмет, или е манипулирал поддаващите се на чара му. Единственият му истински грях беше, че не ме обичаше достатъчно. От отдалечената си позиция на средната възраст можех да простя този му грях. Това, което не можех да простя, беше нечестността, деградацията на мъжа, когото обичах и уважавах, превърнал се сега в недостойна личност. Не можех да простя измяната към самия него, към истинския Марк Джеймс.

Преминах покрай болницата на американските военноморски сили и подкарах колата по крайбрежните завои на булевард „Рузвелт“. След малко вече си проправях път из лабиринта от улички в Кий Уест в търсене на „Дювал“. Слънчевата светлина правеше улиците снежнобели. По тротоарите танцуваха сенките на тропическите растения, полюлявани от вятъра. Под безкрайното синьо небе огромни палми и махагонови дървета обгръщаха къщи и магазини с яркозелените си клони, напомнящи на разперени ръце. Бугенвилия и хибискус оцветяваха тротоарите и оградите с жизнерадостни червени и лилави петна. Бавно задминавах хора по шорти и сандали и безкрайни редици мотористи. Виждаха се много малко деца и непропорционален брой мъже.

„Ла конча“ беше висок, розов хотел от веригата „Холидей ин“, претрупан с тропически растения. Не бях имала никакви проблеми да си направя резервация, най-вече защото туристическият сезон започваше едва през третата седмица на декември. Оставих колата си на полупразния паркинг и влязох в пустото фоайе. Не можех да не се сетя за думите на Марино. Никога в живота си не бях виждала толкова много двойки от един и същи пол. Повече от очевидно беше, че под привидното здраве на малкия остров се крият болест и разруха. Накъдето и да погледнех, виждах умиращи мъже. Не изпитвах маниакален страх да не се заразя от СПИН или хепатит, тъй като отдавна се научих да се справям с теоретическите опасности от болести, които можех да прихвана на работното си място. Не ме притесняваха и хомосексуалистите. С напредването на възрастта ми все по-силно се убеждавах в правотата на мнението ми, че любовта може да бъде изразена по много различни начини. Няма правилен или неправилен начин да обичаш. Единственото важно нещо е любовта да съществува.

Администраторът върна кредитната ми карта и любезно ми показа къде се намират асансьорите. Изморено се отправих към стаята си на петия етаж. Свалих изпотените си дрехи и останах само по бельо. Нямах сили дори да взема един душ. Завлякох се до леглото и спах в продължение на четиринадесет часа.

Следващият ден беше прекрасен като предишния. Издокарах се като останалите туристи, с изключение на това, че носех заредения рюгер в ръчната си чанта. Задачата, която сама си възложих, беше да претърся острова с неговите трийсет хиляди обитатели и да открия двама мъже, които познавах само като П. Дж. и Уолт. От писмата, написани от Берил в края на август, знаех, че са били нейни приятели и са живели в пансиона, където тя е била отседнала. Нямах ни най-малка представа за адреса и името на пансиона. Отправих гореща молба към Бога да намеря някой в „При Луи“, който да ми даде желаните сведения.