Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Какви причини? — попитах.

— Ами били са назначени през последните един-два месеца. Не са работили там, когато Берил е посещавала автомивката. А и физическите им данни не са подходящи. Единият е червенокос, а другият е дребосъче, горе-долу с твоя ръст.

— Много ти благодаря.

— Ще продължа проверката — каза той и отмести погледа си от Сами, който ни наблюдаваше внимателно. — А ти?

— Какво за мен?

— Хората от офиса ти знаят ли, че все още работиш там? — запита той.

Марино стоеше и ме гледаше с особен поглед.

— Всичко е под контрол — отговорих.

— Не съм толкова сигурен, док.

— Аз пък съм.

— Мисля си — Марино не пожела да изостави темата, — че не се справяш чак толкова добре.

— Ще стоя далеч от офиса още един-два дни — обясних категорично. — Трябва да открия ръкописа на Берил. Етридж ме тормози заради него. А и трябва да видим какво има в този ръкопис. Може да открием връзката, за която говориш.

— Добре, но не забравяй съветите ми — не се предаде той и се отдръпна от масата.

— Съвсем внимателна съм — уверих го.

— И не ти се е обаждал, а?

— Точно така — отговорих. — Никакви обаждания. Няма и следа от него. Нищо.

— Е, нека ти напомня, че и на Берил не се е обаждал всеки ден.

Нямах никаква нужда от напомнянето. Не ми се щеше Марино отново да се разгорещи.

— Ако ми се обади, просто ще му кажа: „Здрасти, Франки. К’во става?“.

— Хей, това не е шега. — Марино спря в антрето и се обърна към мен. — Шегуваше се, нали?

— Естествено — усмихнах се и го потупах по гърба.

— Наистина, док. Не прави нищо такова. Ако чуеш гласа му от телефонния секретар, хич и не вдигай шибания телефон…

Марино замръзна, когато отворих вратата, очите му се разшириха от ужас.

— Мили боже… — Той излезе на терасата и автоматично се хвана за пистолета, като се въртеше наоколо като смахнат.

Бях прекалено зашеметена, за да проговоря. Стоях и безмълвно гледах покрай него. Зимният въздух беше оживял от пращенето и ръмженето на пожара.

Колата на Марино беше обхваната от танцуващи пламъци, които се издигаха към непълната луна. Сграбчих ръкава на лейтенанта и го дръпнах в къщата точно в момента, когато се чу воят на полицейска сирена и резервоарът експлодира. Прозорците на всекидневната се осветиха, когато едно огнено кълбо се изстреля към небето, а после падна върху дряна в края на двора ми.

— О, господи — извиках, когато спря токът.

Огромната сянка на Марино се движеше по мокета, прилична на разярен бик, който ще напада. Той нервно натисна копчето на радиостанцията си и изруга:

— Шибаното копеле! Проклетото шибано копеле!

Изпратих Марино скоро след като изпепелената развалина, останала от любимата му кола, беше откарана от пътната помощ. Той настояваше да остане у дома за през нощта. Аз се възпротивих и казах, че няколкото патрулни коли, обградили къщата, са достатъчни. После реши, че се налага да отида на хотел, а аз отказах да се подчиня. Той трябваше да се разправя с неговата си развалина, а аз — с моята. Тротоарът пред къщи и дворът ми представляваха черно блато, първият етаж миришеше ужасно на пушек. Пощенската ми кутия приличаше на изгоряла кибритена клечка и бях загубила около дузина чемшири и още толкова дървета. А и колкото и да оценявах загрижеността на Марино, имах нужда от самота.

Отдавна беше минало полунощ. Събличах се на светлината на свещите, когато телефонът иззвъня. Гласът на Франки изпълни стаята ми подобно на газ, който тровеше въздуха и нарушаваше привилегированото ми убежище.

Седнах на края на леглото и тъпо се вторачих в телефонния секретар. В гърлото ми се надигаше жлъч, а сърцето ми биеше лудо, като че ли искаше да изскочи от гръдния кош.

— … Иска ми се да бях останал да погледам. Беше ли вв-впе-впе-чатляващо, Кей? Страхотно беше, нали? Не обичам да посрещаш други мм-мъже в къщата си. Сега вече го знаеш. Знаеш го.

Съобщението свърши и лампичката на секретаря замига. Затворих очи и си поех дъх дълбоко, за да успокоя сърцето си. Сенките от пламъчетата на свещите безмълвно се движеха по стените. Как можеше да ми се случи такова нещо?

Знаех какво трябва да направя. Същото, което беше направила Берил Мадисън. Чудех се дали изпитвам същия ужас, който тя е почувствала, напускайки автомивката, след като е видяла издълбаното във вратата сърце. Ръцете ми трепереха силно, докато отварях чекмеджето на нощното шкафче и вадех телефонния указател. Уредих резервацията и се обадих на Бентън Уесли.