Патриша Корнуел - Решаваща улика

Вървях из улиците, загледана в картата, която купих от хотелския магазин за сувенири. Тръгнах по „Дювал“, покрай спретнато подредените магазини и ресторанти, с тераси, чиито инкрустирани перила напомняха на френския квартал в Ню Орлеан. Зяпах изложените по тротоарите произведения на изкуството, бутиците, които продаваха екзотични растения, коприни и бонбони „Перуджина“. Спрях и изчаках на кръстовището, като гледах преминаването на яркожълтите вагони на туристическото влакче. Започвах да разбирам защо Берил не е искала да напусне Кий Уест. С всяка измината стъпка заплашителното присъствие на Франки избледняваше. Докато стигна до южния край на града, то вече ми изглеждаше отдалечено като суровия зимен климат в Ричмънд.

„При Луи“ беше бяла дървена къща, превърната в ресторант. Намираше се на ъгъла на „Върнън“ и „Уодъл“. По излъсканите дъски на пода нямаше нито едно петънце, масите, покрити с розови ленени покривки, бяха елегантно подредени и украсени с прекрасни цветя. Последвах келнера през ресторанта, разхлаждан от климатична инсталация, и се настаних на терасата. Зашеметих се от преливащите се нюанси на синьо, там където небето и водата се сливаха, от палмите и висящите кошници с разцъфтели цветя, които се полюляваха от свежия морски вятър. Атлантическият океан се намираше почти в краката ми. Пъстри яхти бяха закотвени до близкия кей.

Поръчах си ром и тоник и се замислих за писмата на Берил. Чудех се дали седя точно там, където е била тя, докато е пишела.

Повечето от масите бяха заети. Чувствах се отделена от тълпата, тъй като моята маса се намираше в ъгъла на терасата, до перилата. От лявата ми страна имаше четири стъпала, които водеха към широка тераса, където малка група млади мъже и жени по бански седяха в шезлонгите до бара. Наблюдавах едно жилаво момче с жълт бански, явно латиноамериканец, как хвърли фаса си във водата, стана и се протегна апатично. После се запъти да купи още няколко бири от брадатия барман, който се движеше наоколо с досадата на човек, който вече не е млад и комуто работата е дошла до гуша.

Дълго след като привърших салатата си и задушените миди, компанията младежи се смъкна най-после по стълбите и шумно се хвърли във водата. Заплуваха към закотвените яхти. Платих сметката си и приближих към бармана. Той седеше отпуснат в един шезлонг и четеше някакъв роман.

— Какво да бъде? — дрезгаво запита той, докато се надигаше без ентусиазъм и пъхаше книгата под бара.

— Исках да попитам дали продавате цигари — казах. — Вътре не видях машина.

— Само това е — посочи той към няколкото кутии зад себе си.

Избрах си една от тях. Той ми поиска абсурдната сума от два долара и не изглеждаше особено благодарен, когато му оставих петдесет цента бакшиш. Очите му светеха с враждебен зелен блясък, лицето му беше кафяво от многото време, прекарано на слънце, тъмната брада — прошарена с посивели косми. Изглеждаше нелюбезен и закоравял. Подозирах, че от доста време живее в Кий Уест.

— Имате ли нещо против да ви задам един въпрос? — попитах.

— Без значение е, защото току-що го направихте, мадам — отговори.

Усмихнах се.

— Прав сте. Направих го. А сега ще ви задам и още един. Отдавна ли работите тук?

— Към пет години.

Той взе една хавлиена кърпа и започна да лъска бара.

— Тогава сигурно познавате една млада жена, наричан Строу — казах аз, като си припомних от писмата на Берил, че тук не е използвала истинското си име.

— Строу? — повтори той намръщено и продължи да бърше бара.

— Прякор. Руса, слаба, много красива. Миналото лято е идвала тук всеки следобед. Седяла е на една от масите и е пишела.

Той спря да лъска и фокусира суровия си поглед върху мен.

— Вас какво ви интересува това? Приятелка ли ви е?

— Моя пациентка — казах единственото нещо, което не беше напълно лъжа, а и не отговаряше съвсем на истината.

— А? — Дебелите вежди се повдигнаха в учудване. — Пациентка? Какво? Вие сте нейният лекар?

— Точно така.

— Ами вече не можете много да й помогнете, док. Съжалявам, че трябва да ви съобщя такова нещо.

Той се отпусна на стола си и зачака.

— Това ми е известно — казах. — Знам, че е мъртва.

— Да. Получих ужасен шок, когато научих за това. Ченгетата нахлуха тук преди няколко седмици с гумените си палки и инструменти за измъчване. Ще ви кажа какво им отговориха моите приятелчета — тук никой не знае абсолютно нищо за случилото се със Строу. Тя беше доста тиха, наистина фина дама. Седеше точно чук. — Той посочи една празна маса близо до мен. — Седеше си тук и си гледаше работата.