Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Това е моето бебче — каза П, Дж. и нежно поглади капака.

— Страхотна работа — съгласих се.

— Имам я от шестнайсетгодишен.

— Трябва да я запазиш завинаги — казах искрено, докато се провирах под клоните и го следвах под хладните, мрачни сенки.

— Не е нещо особено — извини се той, отключвайки вратата. — Горе, където живееше Берил, има само една стая и клозет. В някой от следващите дни отново ще я дам под маем. Може би. Прекалено придирчив съм към наемателите си.

Всекидневната беше натъпкана с вехтошарски мебели — канапе и кресло в отвратителни нюанси на розово и зелено, няколко грозни лампи, облепени с миди и корали, и масичка за кафе, изработена от нещо, което в миналия си живот сигурно е било дъбова врата. Наоколо бяха разхвърляни боядисани кокосови орехи, морски звезди, вестници, обувки и кутии от бира. Влажният въздух миришеше на застояло и разруха.

— Как е научила Берил, че давате стаи под наем? — попитах, когато седнах на канапето.

— В „При Луи“ — отговори той и запали няколко лампи. — Първата нощ беше отседнала в „Оушън кий“ — хубаво малко хотелче на „Дювал“. Предполагам, бързо беше разбрала, че ще й излезе прекалено скъпо, ако остане да живее там. — П. Дж. седна в креслото. — В онзи ден тя дойде в „При Луи“ може би за трети път. Поръчваше си салата и си седеше, загледана във водата. Тогава още не работеше върху книгата си. Просто седеше. Направо изглеждаше странно — оставаше в кръчмата с часове през по-голямата част от следобеда. Най-накрая, както казах, при третото й идване в „При Луи“, тя приближи до бара и се облегна на него, като продължаваше да гледа към водата. Почувствах съжаление към нея.

— Защо? — попитах.

Той сви рамене.

— Стори ми се, че прилича на загубено дете. Отчаяно или нещо подобно. Беше очевидно. Заговорих я. Не беше от хората, с които лесно се сближаваш.

— Не е било лесно да я опознаеш — съгласих се.

— Беше кошмарно трудно да се води приятелски разговор с нея. Задавах й елементарни въпроси като: „За първи път ли идвате тук?“, „Откъде сте?“ и разни други такива. Понякога дори не ми отговаряше. Като че ли не стоях там. Странна работа. Нещо ми подсказа, че не трябва да се отказвам от разговора. Попитах я какво обича да пие. Започнахме да си говорим за питиета. Това малко я поотпусна, събуди интереса й. След това й забърках няколко от любимите ми питиета. Първо ром „Корона“ с капка лимон. Тя адски си падна по него. После един „Барбанкорт“, какъвто направих за теб. Това беше нещо по-специално.

— Не се съмнявам, че това я е поотпуснало — отбелязах.

П. Дж. се усмихна.

— Да, предположението ти е съвсем правилно. Забърках го доста силно. Започнахме да си приказваме за разни други неща и малко след това тя ме попита дали знам някое добро място под наем. Тогава й казах, че имам една стая, и я поканих да се отбие да я види, ако иска. Беше неделя, а тогава винаги приключвам работа по-рано.

— И тя дойде? — попитах.

— Това наистина ме изненада. Мислех си, че няма да го направи. Но тя дойде. Намерила мястото без проблеми. По това време и Уолт си беше вкъщи. Той имаше навика да седи на площада до тъмно и да се опитва да продаде творенията си. Току-що се беше върнал у дома. Седнахме си тримата и се заприказвахме. След това решихме да се помотаем из града и се озовахме в „Тромавия Джо“. Писателката в нея се събуди, направо откачи, заговори за Хемингуей, без да може да се спре. Наистина мога да кажа, че тя беше доста интелигентна дама.

— Уолт е продавал сребърни бижута — казах. — На площад „Малъри“.

— Откъде знаеш? — попита изненадано П. Дж.

— Написаните от Берил писма — напомних му.

Той тъжно замълча за момент.

— Тя споменава и „Тромавия Джо“. Останах с впечатление, че много е харесвала теб и Уолт.

— Да, ние тримата добре се разбирахме.

П. Дж. вдигна едно списание от пода и го хвърли на масата.

— Вие двамата сте били единствените й приятели.

— Берил беше чудесна — унило ме погледна той. — Наистина чудесна. Никога преди не бях срещал, а и вероятно никога вече няма да срещна човек като нея. Стига да успееше да преминеш зад стената, която беше издигнала около себе си, можеше да видиш колко свестен човек е. Ужасно умна — повтори той, облегна главата си на креслото и се загледа в олющената боя на тавана. — Обичах да я слушам как говори. Тя казваше интересни неща просто ей така. — Той щракна с пръсти. — Аз не бих могъл да го направя, ако ще и десет години да обмислям думите си. Сестра ми прилича на нея. Тя е учителка в Денвър. По английски. А аз никога не съм можел да се изразявам добре. Преди да стана барман, работех физическа работа. Строител, зидар, дърводелец. Занимавах се известно време и с грънчарство, но щях да умра от глад. Дойдох тук заради Уолт. Запознах се с него в Мисисипи. На една автогара, ако можеш да повярваш на това. Заговорихме се, пътувахме заедно до Луизиана. След месец-два дойдохме тук. Странно, нали? — П. Дж. отново ме погледна. — Имам предвид — беше почти преди десет години. И всичко, което ми остана сега, е тази дупка.