Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Яла ли си? — попита той и ми подаде питието.

Минах зад него и безцеремонно проснах раницата и чантата си на тоалетката.

— Умирам от глад — каза Марк, докато разхлабваше яката на ризата си и сваляше вратовръзката. — По дяволите, сигурно съм сменил четири самолета. Май от закуска не съм хапнал нищо, освен фъстъци.

Не проговорих.

— Вече поръчах и за двама ни — продължи той кротко. — Ще имаш време да се приготвиш, докато донесат вечерята.

Отидох до прозореца и се загледах в сиво-лилавите облаци над осветените улици на Кий Уест. Марк дръпна един стол, свали обувките си и вдигна крака на леглото.

— Кажи ми, когато си готова да изслушаш обясненията ми — каза той, докато разбъркваше леда в чашата си.

— Няма да повярвам на нищо, което ще ми кажеш, Марк — отговорих с леден глас.

— Справедливо е. Плащат ми, за да живея в лъжа. Ставам все по-добър в това.

— Да — отговорих безцеремонно. — Ставаш невероятно добър в това. Как ме намери? Не вярвам Бентън да ти е казал. Той не знае къде съм отседнала, а на острова сигурно има поне петдесет хотела и още толкова пансиона.

— Права си. Сигурен съм, че има. Аз лично проведох един телефонен разговор и те открих.

Победена се отпуснах на леглото. Марк бръкна в джоба на сакото си, извади една сгъната брошура и ми я подаде.

— Познато ли ти изглежда?

Беше същият туристически справочник, намерен от Марино в спалнята на Берил Мадисън. Бях го изучавала безброй пъти и си го припомних и в нощта, когато реших да дойда в Кий Уест. От едната му страна бяха отбелязани ресторанти, забележителности и магазини. На другата страна имаше карта, заградена с реклами, включващи и този хотел — точно по този начин бях решила да отседна тук.

— След доста опити най-после вчера Бентън успя да се свърже с мен — продължи Марк. — Беше силно притеснен. Каза, че си напуснала Ричмънд и си се отправила насам, после поговорихме за това как да те открием. Очевидно в досието му за случая на Берил има копие от тази брошура. Той смяташе, че ти също си я виждала, а и дори вероятно притежаваш копие от нея. Решихме, че може да си я използвала като туристически справочник.

— Откъде я взе? — Върнах му брошурата.

— На летището. Просто този хотел е единственият отбелязан. Беше първото място, където се обадих. Имаше направена резервация на твое име.

— Добре. Не се проявих като добър беглец.

— Дори прекалено лош.

— Да, точно така ми дойде идеята — признах вбесено. — Толкова много пъти преглеждах документацията на Берил, че добре си спомнях брошурата и рекламата на „Холидей ин“, намиращ се на булевард „Дювал“. Предполагам, това ми е направило впечатление, защото смятах, че Берил може да е отседнала тук, когато е пристигнала в Кий Уест.

— Така ли беше?

— Не.

Той стана, за да напълни отново чашите ни. В този момент на вратата се почука. Сърцето ми прескочи, когато Марк небрежно извади деветмилиметровия си пистолет изпод сакото си. Той го повдигна нагоре, погледна през шпионката и върна оръжието в джоба на панталона си. После отвори вратата. Беше пристигнала вечерята ни. Марк плати на младата жена в брой. Тя се усмихна и каза:

— Благодаря ви, господин Скарпета. Надявам се храната да ви хареса.

— Защо си се регистрирал като мой съпруг? — настоях.

— Ще спя на пода. Но няма да те оставя сама — отговори той, като нагласяше порциите ни на масата до прозореца и отваряше бутилката вино. Той свали сакото си и го метна на леглото, остави пистолета на тоалетката недалеч от раницата, за да му бъде подръка.

Изчаках да седнем да вечеряме, преди да го попитам за оръжието.

— Грозновато чудовище, нали? Но вероятно е единственият ми приятел — отговори той, разрязвайки пържолата си. — Като си говорим по този въпрос, предполагам, твоят трийсет и осем калибров е у теб, вероятно в раницата ти. — Той погледна към раницата, оставена на тоалетката.

— За твоя информация е в чантата ми — глупаво изтърсих аз. — И откъде, за бога, знаеш, че имам трийсет и осем милиметров?

— Бентън ми каза. Също така ми каза, че наскоро си получила разрешително да го носиш скрит. Той смята, че не излизаш без оръжието си вече. — Марк отпи от виното си и добави: — Не е лошо.

— Бентън не ти ли каза и номера на роклите ми? — попитах, като се насилвах да хапна нещо, макар стомахът ми да се противеше.

— Не, а и няма нужда да ми го казва. Все още носиш номер осем и изглеждаш толкова добре, колкото по времето в Джорджтаун. Всъщност — по-добре.