Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Безумно ще ти бъда благодарна, ако престанеш да се държиш като проклет кавалер и ми обясниш къде, по дяволите, си чул името на Бентън Уесли и още повече — как си получил привилегията да се наслаждаваш на компанията му?

— Кей. — Марк остави вилицата си на масата, когато срещна разярения ми поглед. — Познавам Бентън Уесли много по-отдавна, отколкото ти го познаваш. Още ли не си разбрала? Трябва ли да ти го напиша с големи неонови букви?

— Да. Напиши го с гигантски букви на небето, Марк. Защото вече не знам какво да вярвам. Не знам ти самият кой си. Нямам ти доверие. Всъщност в момента съм ужасена до смърт от теб.

Той се облегна на стола си със сериозно лице и каза:

— Кей, съжалявам, че се страхуваш от мен. Съжалявам, че ми нямаш доверие. И не мога да те обвиня за това, защото много малко хора в света знаят кой съм, а има и моменти, когато аз самият не съм съвсем сигурен. Преди не можех да ти го кажа, но сега е свършено. Бентън ми беше преподавател в академията, дълго време преди ти да се запознаеш с него.

— Ти си агент? — възкликнах с недоверие.

— Да.

— Не — извиках замаяно. — Не! Няма да го повярвам, по дяволите!

Марк стана, без да проговори, отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Ела тук — каза той, като ме погледна през рамо.

После ми подаде слушалката.

— Ало?

Разпознах гласа незабавно.

— Бентън? — попитах.

— Кей? Добре ли си?

— Марк е тук — отговорих. — Намери ме. Да, Бентън, добре съм.

— Слава богу. В добри ръце си. Сигурен съм, че той ще ти обясни.

— И аз така мисля. Благодаря ти, Бентън. Довиждане.

Марк взе слушалката от ръката ми и затвори телефона.

Върна се до масата, седна и дълго време ме наблюдаваше, без да проговори.

— Изоставих адвокатската си практика, след като Джанет почина. Все още не знам защо точно го направих, но това е без значение. Работих за известно време в Детройт като обикновен агент, после ми дадоха легенда и заработих под прикритие. Тази история с работата ми за „Орндорф и Бъргър“ е чиста измислица.

— Надявам се, няма да ми кажеш, че и Спаракино също работи за ФБР — казах с треперещ глас.

— По дяволите, не — отговори той и отмести поглед от мен.

— В какво е замесен той, Марк?

— Най-дребните му простъпки включват измамването на Берил Мадисън, подправянето на завещанието й, както е постъпвал и с много други клиенти. Както вече ти казах, той я манипулираше, настройваше я срещу Кери Харпър и подготвяше страхотен публичен скандал — отново така, както е постъпвал и с много от другите си клиенти.

— Значи това, което ми каза в Ню Йорк, е истина.

— Естествено — не съвсем всичко. Не можех да ти разкажа абсолютно всичко.

— Спаракино знаеше ли, че аз идвам в Ню Йорк? — Този въпрос ме тормозеше от седмици.

— Да. Нагласих нещата, най-вече за да мога да получа повече информация от теб и да те накарам да говориш с него. Той знаеше, че ти никога няма да се съгласиш да обсъждаш въпроса, затова аз му предложих да те заведа при него.

— Господи — промърморих.

— Мислех, че всичко е под контрол. Смятах, че той не се е усетил за мен, докато не отидохме в ресторанта. Тогава разбрах, че всичко е отишло по дяволите — продължи Марк.

— Защо?

— Беше наредил да ме проследят. От доста време знаех, че келешът на Партин е един от доносниците му. Така си плаща наема, докато чака роли в сапунени опери и реклами за бельо. Очевидно Спаракино беше започнал да става подозрителен спрямо мен.

— Защо е изпратил Партин? Не е ли предполагал, че ти ще го познаеш?

— Спаракино не знаеше, че на мен ми е известна дружбата му с Партин — каза той. — Важното е, че когато видях Партин в ресторанта, разбрах, че Спаракино го е изпратил, за да се увери, че аз наистина ще се срещна с теб. По същия начин изпрати и така наречения Джеб Прайс да прерови офиса ти.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че и Джеб Прайс е гладуващ актьор?

— Не. Арестувахме го миналата седмица в Ню Джърси. Известно време няма да има възможност да притеснява хората.

— Предполагам, историята, че познаваш Дайснър от Чикаго, също беше лъжа — казах.

— Той е доста известен, но никога не съм го срещал.

— Предполагам, и посещението ти в Ричмънд „просто за да ме видиш“ също е било нагласено. — Едва удържах сълзите си.

Марк напълни чашите ни с вино и отговори:

— Всъщност не идвах от Вашингтон. Просто току-що бях пристигнал от Ню Йорк. Спаракино ме изпрати да се видя с теб, да разбера каквото мога за убийството на Берил.