Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Ето — каза той. — Бях се заклел в Бога, че никога няма да направя това. Съжалявам, Берил — измърмори той. — Ужасно съжалявам.

Отворих раницата и внимателно извадих дебелия куп листа. Бяха около хиляда страници с надраскани ръкописно забележки по тях. Освен тях в раницата имаше и четири компютърни дискети, прихванати с гумен ластик.

— Тя ни помоли да не го даваме никому, ако нещо се случи с нея. Обещахме й.

— Благодаря ти, Питър. Бог да те благослови — казах аз и после се сетих още нещо. — Споменавала ли ти е Берил за някой човек, когото е наричала „М“?

Той седеше мълчаливо и разглеждаше бирата си.

— Знаеш ли кой е той?

— Мислите ми.

— Не разбирам.

— „М“ се отнася за „моите мисли“. Берил пишеше писма до самата себе си.

— Двете писма, които намерихме — казах. — Онези, на пода в спалнята й, в които се споменава за теб и Уолт, бяха адресирани до „М“.

— Знам — каза той и затвори очи.

— Откъде знаеш?

— Разбрах го, когато ти спомена за Зулу и котките. Разбрах, че си прочела писмата. Тогава реших, че си „редовна“ и си тази, за която се представяш.

— Значи ти също си чел писмата? — попитах зашеметена.

Той кимна.

— Не открихме оригиналите — промърморих. — Писмата, които намерихме, са копия.

— Тя изгори всичко. — Той си пое дълбоко дъх и се овладя.

— Но не е изгорила книгата си.

— Не. Каза ми, че не знаела къде ще отиде или какво ще прави, ако той я чака. Каза, че ще ми се обади по-късно, за да й изпратя книгата. А ако не се чуем — да я пазя и никога никому да не я давам. Тя не се обади. Нямаше нито едно шибано обаждане. — Той се обърна с гръб към мен и изтри очите си. — Тази книга представляваше нейната надежда. Надеждата й за живот. Никога не престана да вярва, че нещата ще се оправят — добави той с треперещ глас.

— Какво точно изгори тя, П. Дж.?

— Дневникът си. Предполагам така се наричаше. Писма, писани до самата нея. Каза, че те били нейното облекчение и не искала никой да ги види. Бяха лични, най-тайните й мисли. В деня, преди да си тръгне, изгори всички писма, освен тези двете.

— Двете, които аз видях — прошепнах. — Защо? Защо не е изгорила и тях?

— Защото искаше да останат за нас с Уолт.

— Като спомен?

— Да. — П. Дж. взе бирата си и грубо избърса сълзите си. — Като част от нея, от мислите й. В деня, преди да замине, тя отиде и направи ксерокопия на двете писма. Запази копията за себе си, а на нас даде оригиналите. Каза, че това някак си ни обвързвало един с друг — това бяха точните й думи. Каза, че ние тримата винаги ще бъдем заедно в мислите си, ако запазим тези писма.

П. Дж. ме изпрати до вратата. Обърнах се към него и го прегърнах благодарно.

Отправих се обратно към хотела, когато слънцето залязваше. Палмите стояха като изрисувани на фона на огненото кълбо. Тълпи от хора се движеха шумно към баровете по „Дювал“. Уханният въздух се оживяваше от музика, смях и светлини. Вървях с пружинираща походка, метнала войнишката раница през рамо. За първи път от седмици бях щастлива, почти изпаднала в еуфория. Бях напълно неподготвена за това, което ме очакваше в стаята ми.

Не си спомнях да съм оставила някоя от лампите светната и просто реших, че някой от персонала на хотела трябва да е забравил да ги изключи, след като са сменили чаршафите и изпразнили пепелниците. Бях заключила вратата и си тананиках на път към банята, когато осъзнах, че не съм сама.

Марк седеше до прозореца. На мокета до стола му лежеше отворено куфарче. В този момент на колебание, когато краката ми не знаеха накъде да тръгнат, погледите ни се срещнаха и сърцето ми се сви от вълнение и ужас.

Бледен и облечен в зимен сив костюм, той изглеждаше като че ли току-що е пристигнал от летището. Куфарът му стоеше изправен до леглото. Стори ми се, че дори раницата на гърба ми затрепери. Спаракино го беше изпратил. Сетих се за рюгера в ръчната ми чанта, но знаех, че никога не бих могла да насоча оръжие към Марк Джеймс или да дръпна спусъка, ако се стигне до това.

— Как влезе? — попитах тъпо, като стоях, без да помръдна.

— Аз съм съпругът ти — отговори той, бръкна в джоба си и извади ключа от стаята ми.

— Мръсно копеле — прошепнах, а сърцето ми заби непоносимо силно.

Лицето му пребледня. Той притвори очи.

— Кей…

— О, господи! Ти, мръсно копеле!

— Кей. Тук съм, защото Бентън Уесли ме изпрати. Моля те.

Стоях зашеметена, без да мога да проговоря. Марк извади бутилка уиски от куфара си, премина покрай мен, отиде до бара и започна да пълни чашите с лед. Движенията му бяха бавни и спокойни, като че ли правеше всичко възможно да не ме изнерви още повече. Изглеждаше адски уморен.