Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Животът ти съвсем не е свършил, П. Дж. — казах нежно.

— Да бе. — Лицето му се повдигна нагоре и очите му се затвориха.

— Къде е Уолт сега?

— Лодърдейл. Поне живееше там, когато се чухме за последен път.

— Ужасно съжалявам — казах.

— Случват се и такива неща. Какво друго мога да кажа?

Замълчахме за момент. Реших, че е време да рискувам.

— Берил е пишела книга, докато е живяла тук.

— Правилно си разбрала. В часовете, когато не се размотаваше с нас, пишеше проклетата книга.

— Изчезнала е — казах.

Той не отговори.

— Така нареченият частен детектив, за когото ми спомена, а и много други хора се интересуват от нея. Вече го знаеш. Поне така мисля.

П. Дж. продължи да седи мълчаливо, със затворени очи.

— Нямаш основание да ми се довериш, П. Дж, но надявам се поне ще ме изслушаш — продължих тихо. — Трябва да намеря този ръкопис, върху който Берил е работила тук. Вярвам, че не го е взела със себе си, когато е напуснала Кий Уест. Можеш ли да ми помогнеш?

П. Дж. отвори очи и ме погледна внимателно.

— Доктор Скарпета, макар и да изпитвам истинско уважение към теб, дори и да знам — защо трябва да ти кажа? Защо да наруша обещанието си?

— Ти обещал ли си на Берил да не казваш никога къде е книгата?

— Няма значение. Аз първи ти зададох въпрос.

Поех си дъх дълбоко, погледнах овехтелия, мръсен килим и се наведох към него.

— Не знам нито една основателна причина да нарушиш обещанието си към приятел, П. Дж. — казах.

— Глупости. Нямаше да ме питаш, ако не знаеше поне една причина.

— Берил разказа ли ти за него? — попитах.

— Имаш предвид изрода, който я е тормозил?

— Да.

— Да, знаех историята. — Той се надигна изведнъж. — Не знам ти как си, но аз съм готов за една бира.

— С удоволствие. — Вярвах, че трябва да уважа гостоприемството му, макар да знаех и че не бива да пия повече — все още бях замаяна от рома.

П. Дж. се върна от кухнята и ми подаде бутилка ледена бира. В дългото тясно гърло плуваше парченце лимон. Вкусът беше превъзходен.

Той седна и отново заговори:

— Строу, искам да кажа Берил, беше ужасно изплашена. Честно казано, не бях много учуден, когато научих какво е станало. Имам предвид — втрещих се, но не бях истински изненадан. Казах й да остане тук. Казах й да не мисли за наема и да си живее спокойно. Уолт и аз… ами… знам, че е странно, но… тя ни беше станала като сестра. А онзи идиот съсипа и моя живот.

— Моля? — учудих се на внезапния му гняв.

— Тогава Уолт ме напусна. След като научихме за Берил. Не знам. Той се промени. Уолт. Не казвам, че случилото се с нея беше единствената причина. Ние си имахме известни проблеми. Но това ужасно му повлия. Отчужди се от мен. Не искаше да говори. И една сутрин си тръгна. Просто си тръгна.

— Кога беше това? Преди няколко седмици, когато полицаите дойдоха в „При Луи“ и научихте какво е станало?

Той кимна.

— Тази история унищожава и моя живот — казах. — Скапва ме.

— Какво искаш да кажеш? Как, по дяволите, те скапва, освен че ти причинява проблеми в работата?

— Изживявам кошмара на Берил — едва успях да го кажа.

Той ме погледна напрегнато и отпи от бирата си.

— Точно сега аз също бягам. По същата причина като Берил.

— Човече, взимаш ми акъла — поклати глава П. Дж. — За какво говориш?

— Видя ли снимката на първа страница в сутрешния „Хералд“? Снимка на една полицейска кола, горяща в Ричмънд?

— Да — отговори той озадачено. — Струва ми се, че си спомням.

— Това е моята къща, П. Дж. Детективът беше във всекидневната ми и си говорехме, когато колата беше подпалена. И това не е първото събитие. Разбираш ли, той преследва и мен.

— Защо, за бога? — запита той, макар да бях сигурна, че знае.

— Човекът, който е убил Берил — затруднено започнах, — уби и наставника на Берил, Кери Харпър. Предполагам, чувал си тя да го споменава.

— Много пъти. Мамка му. Направо не ми се вярва.

— Моля те, помогни ми, П. Дж.

— Не знам как.

Той толкова се развълнува, че стана от креслото и се заразхожда из стаята.

— Защо този изрод преследва и теб?

— Той страда от ненормална ревност. Обзет е от мания. Параноик шизофреник. Мрази всеки, свързан с Берил. Не знам защо. Но трябва да разбера кой е той. Трябва да го намеря.

— Не знам кой е. Или къде, по дяволите, се намира. Ако знаех, щях да го намеря и да му откъсна шибаната глава.

— Имам нужда от ръкописа, П. Дж.

— Какво общо има ръкописът с това? — възпротиви се той.

Тогава му разказах. За Кери Харпър и колието му. За телефонните обаждания и влакънцата, за автобиографията, писана от Берил, за която аз бях обвинена, че съм откраднала. Разкрих му всичко, което се знаеше за случаите, а в това време усещах как ужасът в душата ми нараства все повече. Никога досега не бях обсъждала подробностите по някой случай с друг, освен следователите или прокурорите. Свърших, а П. Дж. стана и излезе от стаята. Когато се върна, носеше войнишка раница, която постави в скута ми.