Патриша Корнуел - Решаваща улика

Споменаването на името ме накара да подскоча. Очите ни се срещнаха и видях, че той осъзна значението на току-що казаното.

— Берил? — попитах.

Той мълчаливо се отпусна на стола. Притиснах го.

— Знаели сте, че името й е Берил?

— Както вече ви казах — ченгетата идваха тук и говорихме за нея.

Барманът неловко запали цигара, като избягваше погледа ми. Моят нещастен нов приятел не беше добър лъжец.

— Говориха ли с вас?

— Не. Покрих се, когато видях какво става.

— Защо?

— Казах ви. Не обичам ченгета. Имам една „Баракуда“, пълна развалина — имам я още от дете. По някаква причина вечно ме спират и ме тормозят. Все ме глобяват за това или онова. Правят се на големи тежкари с големите си пищови и очила „Рей Бан“. Сигурно си мислят, че са телевизионни звезди или нещо такова.

— Знаели сте името й, докато е живяла тук — казах кротко. — Знаели сте, че името й е било Берил Мадисън много преди да се появят ченгетата.

— Е, и какво от това? Какво толкова е станало?

— Тя е била доста тайнствена в това отношение — отговорих емоционално. — Не е искала хората тук да знаят коя е. Не им го е съобщила. Плащала е всичко в брой, за да не се налага да използва кредитни карти, чекове или друго, което би могло да я идентифицира. Била е ужасно изплашена, бягала е, не е искала да умре.

Той ме гледаше с широко отворени очи.

— Моля ви, кажете ми какво знаете. Моля ви. Имам чувството, че сте били неин приятел.

Барманът стана, без да проговори, и излезе иззад бара. Застана с гръб към мен и започна да събира празните бутилки и другите боклуци, разпилени по терасата от компанията младежи.

Пиех питието си мълчаливо и гледах водата. В далечината загорял младеж оправяше тъмносиньо платно и се готвеше да отплава в океана. Палмовите листа, разлюлени от вятъра, шепнеха в тишината. Черен лабрадор весело тичаше по брега.

— Зулу — промърморих аз, вторачена в кучето.

Барманът спря работата си и погледна към мен.

— Какво казахте?

— Зулу — повторих. — Берил споменава Зулу и котките ви в едно от писмата си. Казва, че животните ви се хранят по-добре от някои хора.

— Какви писма?

— По време на престоя си тук е написала няколко писма. Открихме ги в спалнята й след убийството. Казва, че хората тук са станали като нейно семейство. Мислела е острова за едно от най-прекрасните места в света. Иска ми се никога да не беше се връщала в Ричмънд. Иска ми се да беше останала да живее тук.

Постепенно замиращият ми глас звучеше като че ли идва от някой друг. Погледът ми се замъгли. Безсънието, насъбраният стрес и ромът ме надвиваха. Струваше ми се, че слънцето е изсушило малкото кръв в мозъка ми.

Барманът се завърна най-после на мястото си и проговори развълнувано:

— Не знам какво да ви кажа. Но, да — бях приятел на Берил.

Обърнах се към него и отговорих:

— Благодаря. Иска ми се да мисля, че и аз съм била нейна приятелка. Дори, че все още съм.

Той ме погледна озадачено. Забелязах, че лицето му се е смекчило.

— Човек никога не може да е сигурен кой е редовен и кой — не — отбеляза той. — Напоследък е доста трудно да се разбере.

Поради умората схванах намека му доста бавно.

— Идвали ли са хора да разпитват за Берил, които не са били редовни? Други, освен ченгетата? Друг, освен мен?

Барманът си наля една кола.

— Идвали ли са? Кой? — повторих внезапно разтревожена.

— Не му знам името. — Той отпи голяма глътка. — Един красавец. Млад, вероятно около двайсетгодишен. Мургав. Скъпи дрехи. Дизайнерски. Изглеждаше като току-що излязъл от някой филм. Струва ми се, че беше тук преди две седмици. Каза, че бил частен детектив или някаква подобна дивотия.

Синът на сенатора Партин.

— Искаше да знае къде е живяла Берил по време на престоя си тук.

— Казахте ли му?

— Глупости, въобще и не говорих с него.

— Дали някой не му е казал? — настоях.

— Не е твърде вероятно.

— Защо да не е вероятно, а и няма ли да ми кажете името си все пак?

— Невероятно е, защото никой, освен мен и едно приятелче не знаеше. Аз ще ви кажа името си, ако вие ми кажете вашето.

— Кей Скарпета.

— Приятно ми е да се запознаем. Името ми е Питър. Питър Джоунс. Приятелите ми ме наричат П. Дж.

П. Дж. живееше на две преки от „При Луи“, в малка къща, напълно скрита от тропическата джунгла. Растителността беше толкова гъста, че не съм сигурна дали щях да забележа дървената къща с олющена боя, ако баракудата не беше паркирана отпред. Един бегъл поглед към колата ми обясни защо ченгетата вечно тормозят собственика й. Тя представляваше покрита с графити развалина на огромни колела, с брони, решетки, високо повдигната задница и домашно изрисувана с невероятни форми в психеделичните цветове на шейсетте години.