Патриша Корнуел - Решаваща улика

Изчаках го да седне и казах:

— Струва ми се, че прекали, когато го заплаши с арест за съучастие в убийство.

— Но му приковах вниманието, нали?

— Дай му възможност да прояви поне малко достойнство.

Марино пушеше мълчаливо, загледан в прозореца.

— Смятам, вече е разбрал, че е в негов интерес да ни помогне — казах.

— Да, но аз нямам интерес да седя и да си играя на котка и мишка с него. Говорим си, а в това време Франки Смахнатия е някъде из улиците, насаме с откачените си мисли, приличащ на бомба, която може да избухне всяка секунда.

Помислих си за тихата си къща в спокоен квартал и за колието на Кери Харпър, закачено на бравата ми, за шепнещия глас по телефона — „Естествена ли е косата ти, или я изрусяваш?“… Странно. Замислих се над значението на този въпрос. Защо това имаше толкова голямо значение за него?

— Ако Франки е нашият убиец — казах спокойно, като си поех дъх дълбоко, — не мога да разбера каква връзка може да съществува между Спаракино и тези убийства.

— Ще видим — промърмори Марино, запали нова цигара и мрачно се загледа към вратата.

— Какво искаш да кажеш с това „ще видим“?

— Никога не преставам да се учудвам как едно нещо води към друго — каза загадъчно той.

— Какво? Какви неща водят към други неща, Марино?

Той погледна часовника си и изруга:

— Къде, по дяволите, е оня кретен? Да не е отишъл да обядва?

— Надявам се, че търси досието на Франки.

— Да. Надявай се.

— Какви неща водят към други неща? — повторих. — За какво мислиш? Имаш ли нещо против да говориш малко по-ясно?

— Да приемем, че нещата стоят по този начин — започна Марино. — Имам чувството, че ако не беше проклетата книга, която Берил е пишела, те и тримата щяха да са живи. Сигурно и Хънт щеше да е жив.

— Не можеш да твърдиш подобно нещо със сигурност.

— Естествено. Ти винаги си толкова обективна. Но аз мога да го твърдя. — Той ме погледна мрачно и разтри зачервените си очи. — Просто го чувствам, ясно? Нещо ми казва, че връзката е в Спаракино и книгата. Това е свързало Берил с убиеца в началото и сетне едното е довело до другото. После откаченият очиства Харпър. След това госпожица Харпър гълта такова количество хапчета, че с тях можеш да убиеш кон, защото не иска да живее съвсем сама в огромната си къща, докато ракът я яде отвътре. После пък Хънт се залюлява на гредите в мазето, облечен само в шибаните си гащи.

Оранжевото влакънце със странната форма на трилистна детелина премина пред очите ми, а също и ръкописът на Берил, Спаракино, Джеб Прайс, синът на сенатора Партин, госпожа Мактиг и Марк. Те представляваха крайниците и сухожилията на тяло, което не можех да сглобя. По някакъв необясним начин те образуваха сместа, чрез която несвързани помежду си хора и събития оформяха Франки. Марино беше прав. Едно нещо винаги водеше до друго. Убийството никога не изскача изведнъж от небитието. С никоя злина не става така.

— Имаш ли някаква теория за това каква точно е връзката? — запитах Марино.

— Не, никаква — отговори ми той с прозявка в момента, когато доктор Мастърсън влезе в кабинета си и затвори вратата.

Забелязах доволно, че носеше куп документи със себе си.

— Така — започна той спокойно, без да ни погледне. — Не открих никой с името Франки, което би могло да бъде и прякор. Следователно подбрах картоните според датите на лечението, възрастта и расата. Тук са досиетата на шестима бели мъже, с изключение на Ал Хънт, които са били пациенти във „Валхала“ по времето, което ви интересува. Всички те са на възраст между тринайсет и двайсет и четири години.

— Какво ще кажете ние да прегледаме документите, докато вие си седите и си пушите лулата — предложи Марино малко по-кротко.

— Бих предпочел само да ви изложа историите им, защото държа на дискретността, лейтенант. Ако проявите определен интерес към някой от тях, ще разгледаме подробно досието му. Справедливо ли е това?

— Добре — съгласих се аз, без да оставя време на Марино да се разправя.

— Първият случай — започна доктор Мастърсън, като отвори горната папка. — Деветнайсетгодишен, от Хайланд парк, Илинойс. Приет през декември 1978 заради злоупотреба с наркотици — най-вече хероин. Висок метър и седемдесет, седемдесет килограма, кафяви очи и кестенява коса. Лечението му е продължило три месеца.

— Ал Хънт е постъпил в болницата през април следващата година — напомних на психиатъра. — Не са били пациенти по едно и също време.

— Да, струва ми се, че сте права. Не съм го забелязал. Значи можем да го изключим.