Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Така. С какво мога да ви помогна? — попита той веднага щом седна на стола си.

— С повече информация — отговорих.

— Естествено. Но трябва да ви призная, доктор Скарпета — продължи той, сякаш Марино не седеше в стаята, — че не виждам какво мога да ви кажа още за Ал Хънт, което да ви помогне в разследването. Прегледахте картона му и ви казах всичко, което помня.

Марино го прекъсна:

— Е, ние сме тук, за да раздвижим малко паметта ви — каза той и извади цигарите си. — А и Ал Хънт не е единственият, от когото се интересуваме.

— Не ви разбирам.

— Интересуваме се повече от приятелчето му — каза лейтенантът.

— Какво приятелче? — Доктор Мастърсън го изгледа студено.

— Името Франки не ви ли напомня нещо?

Психиатърът започна да чисти очилата си. Реших, че това е един от любимите му начини да си осигури време за мислене.

— По времето, когато Ал Хънт е бил в клиниката, тук е имало и един друг пациент. Хлапе на име Франки — добави Марино.

— Страхувам се, че името не ми говори нищо.

— Страхувайте се колкото си искате, докторе. Просто ни кажете кой е Франки.

— Имаме триста пациенти във „Валхала“, лейтенант. И винаги са били по толкова. Не е по силите ми да помня всеки, който е живял тук, особено ако престоят не е бил много дълъг.

— Значи оня тип Франки е бил за кратко при вас? — попита Марино.

Доктор Мастърсън се протегна към лулата си. Беше се изпуснал и очите му блестяха от яд.

— Не казвам нищо такова, лейтенант. — Той започна да пълни лулата си с бавни движения. — Може би, ако ми дадете малко повече информация за този пациент, младежа, когото наричате Франки, нещо би могло да ми просветне. Знаете ли друго за него, освен че бил „хлапе“?

Намесих се:

— Очевидно по време на престоя си тук Ал Хънт е имал приятел, когото наричаше Франки. Ал ми спомена за него, когато разговаряхме. Смятаме, че този човек е бил приет в „Задния коридор“ при постъпването си в болницата, а после са го прехвърлили на друг етаж, където може да се е запознал с Ал. Описаха ни Франки като висок, тъмен, слаб. Обичал да плете — доста нетипично за мъжете пациенти хоби.

— Ал Хънт ли ви каза това? — безразлично запита Мастърсън.

— Франки бил маниакално чист — казах, избягвайки предишния въпрос.

— Страхувам се, че любовта на един от пациентите ни към плетивата, не е нещо, за което веднага биха ме уведомили — отбеляза той и запали лулата си.

— Освен това при обстоятелства на силен стрес е заеквал — добавих аз, като с мъка удържах нетърпението си.

— Хм. Вероятно някой със спастична дисфония в диагнозата си. Струва ми се, че това би могло да се окаже мястото, откъдето да започнем…

— За да започнем въобще, трябва да престанете с идиотщините си — каза Марино грубо.

— Лейтенант. — Доктор Мастърсън се усмихна снизходително. — Грубостта ви е неоправдана.

— Да, да, а за момента вие се държите неоправдано. Но мога да почувствам нужда да променя това положение след минута. Да ви шамаросам със заповед за арест и да завлека проклетия ви задник в затвора за съучастие в убийство. Как ви звучи това? — студено го погледна Марино.

— Струва ми се, че ми писна от наглостта ви — отговори психиатърът с влудяващо спокойствие. — Не реагирам добре на заплахи, лейтенант.

— А аз не реагирам добре, когато някой ме прави на идиот — изръмжа Марино.

— Кой е Франки? — опитах отново.

— Уверявам ви, че не бих могъл да ви отговоря без предварителна подготовка. Но ако проявите любезност да изчакате няколко минути, ще отида да проверя какво има в компютъра ни.

— Благодаря — казах. — Ще ви чакаме тук.

Психиатърът едва беше излязъл, когато Марино започна:

— Какъв мръсник!

— Марино — казах уморено.

— Тук не е като местата, пълни с хлапета. Готов съм да се хвана на бас, че седемдесет и пет процента от пациентите са над шейсет. А в такъв случай младите хора би трябвало да правят впечатление и да се запомнят лесно. Той адски добре знае кой е Франки. Сигурно дори може да ни каже кой номер обувки е носил.

— Може.

— Няма „може“. Казвам ти, че този кретен само ни разиграва.

— И ще продължи да го прави, ако не спреш да му противоречиш.

— Мамка му!

Марино стана и отиде до прозореца зад бюрото на доктор Мастърсън. Дръпна завесите и се загледа навън.

— Ужасно мразя някое говедо като него да ме лъже. Кълна се в бога, че ще го закова, ще му скъсам задника. Ето това е, което ме побърква при психиатрите. Може Джак Изкормвача да им е пациент, а на тях не им пука. Лъжат те, оправят завивките на проклетото животно и му дават супата с лъжичка, като че ли е любимецът на цяла Америка. — Марино замълча за секунда, после добави нелогично: — Поне снегът спря.