Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Какви проблеми по-точно?

— Пациентите говореха различни неща. Често не съвсем възможни. Трудно е да разбереш кое е истина и кое — не. Доктор Мастърсън, а и другите лекари получаваха оплаквания от време на време, но не можехме да докажем нищо, докато една сутрин не станахме очевидци на поредното му безобразие. Беше в деня, когато уволниха Джим и стана катастрофата.

— Вие присъствахте ли на инцидента? — попитах.

— Да.

Тя се загледа съсредоточено в една точка в ъгъла. Устните й бяха свити.

— Какво стана?

— Минавах през фоайето на път към кабинета на доктор Мастърсън, с когото трябваше да говоря за нещо. Бети ме извика. Тя работеше на регистратурата, както вече ви казах… Томи, Клей, престанете с този шум!

Виковете в другата стая се усилиха още повече. Някой сменяше телевизионните канали непрестанно.

Госпожа Уилсън се надигна уморено, за да види синовете си. Чух приглушени звуци от плясване по дупето, след което спря лудата смяна на каналите. Рисуваните герои се стреляха с нещо, което звучеше като картечница.

— Докъде бях стигнала? — попита тя, когато се върна в кухнята.

— Говорехте за Бети — напомних й аз.

— О, да. Бети ме повика и каза, че майката на Джим чакала на телефона. Разговорът бил междуградски и изглеждало важно. Никога не узнах причината за това обаждане. Бети ме помоля да намеря Джим. Той имал психодрама, която се провеждаше в балната стая. Нали знаете, „Валхала“ има бална зала, която използваме за различни нужди — танците в събота вечер, забави. Има и сцена за оркестъра. Още от времето, когато „Валхала“ е бил хотел. Аз минах от задната страна и когато видях какво става, не можах да повярвам на очите си.

Погледът на Джини Уилсън беше гневен. Тя започна да си играе с покривката на масата.

— Просто стоях там и гледах. Джим беше с гръб към мен. Намираше се на сцената с около пет-шест от пациентите. Те седяха на столове, подредени така, че да не могат да видят какво прави той с един от тях. Едно младо момиче. Казваше се Рита. Вероятно около тринайсетгодишна. Знаехме, че е била изнасилена от втория си баща. Никога не говореше. Беше практически няма. Джим я принуждаваше да го пресъздаде.

— Изнасилването ли? — запитах спокойно.

— Проклетото копеле! Извинете ме. Но това все още ме тормози.

— Разбираемо е.

— Впоследствие той твърдеше, че не е направил нищо неподходящо. По дяволите, такъв отвратителен лъжец. Отрече всичко. Но аз го бях видяла. Знаех какво точно прави. Играеше ролята на втория баща, а Рита беше така ужасена, че не смееше да помръдне. Седеше като замръзнала на стола. Той стоеше наведен към нея и говореше с нисък глас. Но в балната зала има добра акустика. Чух всичко. Рита беше доста развита и зряла за тринайсетгодишна. Джим я питаше: „Това ли направи той, Рита?“. Продължаваше да й задава същия въпрос и да я докосва. Галеше я, както е правил и баща й, предполагам. Тихо се измъкнах навън. Той не разбра, че съм го видяла, до момента, когато ние с доктор Мастърсън се изправихме срещу него.

Започвах да разбирам защо доктор Мастърсън отказа да обсъжда с мен Джим Барнс и вероятно защо липсваха страници от досието на Ал Хънт. Ако нещо от този род някога станеше публично достояние, макар да се беше случило толкова отдавна, репутацията на клиниката щеше да отиде на кино.

— Подозирахте ли, че Джим Барнс е постъпвал така и преди? — попитах.

— Някои от миналите оплаквания показваха, че го е правил — със святкащи очи отговори Джини Уилсън.

— Винаги жени?

— Невинаги.

— Получавали ли сте оплаквания от пациенти мъже?

— От един от младите мъже. Да. Но навремето никой не го прие сериозно. Той така или иначе имаше сексуални проблеми. Предполагахме, че е бил изнасилен като дете. Точно подходящ за вниманието на Джим, защото кой би повярвал на думите на горкото момче.

— Спомняте ли си името на този пациент?

— Господи. — Тя се намръщи. — Беше толкова отдавна. — Мисис Уилсън се замисли. — Франк, Франки. Това е. Помня, че някои от другите пациенти го наричаха Франки. Но не помня фамилията му.

— На каква възраст беше? — Усещах ускореното биене на сърцето си.

— Не знам. Седемнайсет, осемнайсет.

— Какво си спомняте за Франки? — попитах. — Важно е. Изключително важно.

Часовникът на печката иззвъня и тя отиде да извади кейка от фурната. Тъй като вече беше станала, реши пак да нагледа момченцата си. Когато се върна в кухнята, имаше замислен вид.

— Смътно си спомням, че беше в „Задния коридор“ за известно време. Веднага след като постъпи. После го преместиха на втория етаж, където са мъжете. Беше при мен на трудова терапия. — Госпожа Уилсън подпря с показалец брадичката си, като че ли за да се съсредоточи по-лесно. — Спомням си, че беше много работлив. Произвеждаше огромни количества кожени колани и месингови значки. И страхотно обичаше да плете, което е доста необичайно. Повечето мъже пациенти не искат да плетат. Придържат се към изработване на кожени изделия, пепелници и т.н. Той беше творческа и доста способна личност. И още нещо правеше впечатление. Чистотата му. Беше маниакално спретнат и чист. Вечно почистваше работното си място, събираше дребни парченца и трошички от пода. Ужасно се тормозеше, ако всичко не е идеално подредено.