Патриша Корнуел - Решаваща улика

Тя спря и вдигна поглед към мен.

— Кога се оплака Франки от Джим Барнс? — попитах.

— Малко след като започнах работа във „Валхала“. — Тя се поколеба, опитвайки се да си припомни нещо. — Струва ми се, че Франки беше в клиниката само от месец и нещо, когато спомена за Джим. Струва ми се, че го беше казал на друг пациент. Всъщност — тя млъкна и красивите й вежди се извиха нагоре учудено — другият пациент беше предал оплакването на доктор Мастърсън.

— Спомняте ли си кой беше другият пациент? Този, на когото Франки е разказал историята си?

— Не.

— Възможно ли е да е бил Ал Хънт? Споменахте, че наскоро сте били постъпили в болницата. Хънт е бил пациент там преди единайсет години, през пролетта и лятото.

— Не си спомням Ал Хънт…

— Трябва да са били горе-долу на една възраст — добавих.

— Това е интересно. — Очите й, изпълнени с невинно учудване се спряха на моите. — Франки имаше приятел, едно младо момче, тийнейджър. Спомням си го. Русо. Момчето беше русо, много срамежливо и тихо. Но не помня името му.

— Ал Хънт беше рус — казах.

Мълчание.

— О, господи.

Подтикнах я:

— Бил е тих, срамежлив…

— О, господи — отново каза тя. — Сигурна съм, че е бил той! И се е самоубил миналата седмица?

— Да.

— Спомена ли Джим пред вас?

— Спомена някого, когото нарече Джим Джим.

— Джим Джим — повтори тя. — Господи, не знам…

— Какво стана с Франки?

— Той не остана за дълго — два или три месеца.

— У дома ли се прибра? — попитах.

— Така мисля. Имаше някаква история с майка му. Струва ми се, че живееше с баща си. Майка му ги напуснала, когато бил съвсем малък, нещо такова. Всичко, което си спомням, е, че семейното му положение беше тъжно. Но, предполагам, това може да се каже за повечето пациенти на „Валхала“. — Тя въздъхна. — Господи, ама че история. Не бях мислила за това от години. Франки. — Госпожа Уилсън поклати глава. — Чудя се какво ли е станало с него.

— Нямате ли идея?

— Абсолютно никаква.

Тя се загледа в мен за известно време. Изглеждаше, че нещо й идва наум. Видях в очите й да се прокрадва ужас.

— Двамата убити. Смятате ли, че Франки…

Замълчах.

— Той не беше жесток, поне докато аз работех с него. Всъщност беше много нежен.

Тя изчака. Отново не отговорих.

— Искам да кажа, беше много приятен и любезен с мен. Гледаше ме внимателно и изпълняваше всичко, което му казвах.

— Значи ви е харесвал.

— Изплете ми един шал. Червено, бяло и синьо. Бях го забравила. Интересно какво ли е станало с него? — Гласът й затихна. — Сигурно съм го дала на „Армията на спасението“ или някоя от другите благотворителни организации. Не знам. Струва ми се, че Франки беше малко влюбен в мен — засмя се тя нервно.

— Госпожо Уилсън, как изглеждаше Франки?

— Висок, слаб, с тъмна коса. — Очите й се затвориха за момент. — Беше толкова отдавна. Не мога добре да си го припомня. Не правеше впечатление на хубавец. Може би щях да го помня по-добре, ако беше наистина грозен или много хубав. Просто безличен може да се каже.

— Дали в болницата има негова снимка? В картона му?

— Не.

Отново замълчахме. После тя ме погледна изненадано.

— Заекваше — бавно, но убедено произнесе тя.

— Моля?

— Понякога заекваше. Сетих се. Винаги, когато се развълнуваше силно или се нервираше, започваше да заеква.

Джим Джим.

Ал Хънт беше имал предвид точно това, което каза. Когато Франки му е разказал какво му е направил Барнс или се е опитал да му направи, той е бил притеснен и ядосан. Заеквал е. И винаги когато е говорил с Ал за Джим, Барнс е заеквал. Джим Джим.

Хвърлих се към първия срещнат телефон, когато излязох от къщата на Джини Уилсън. Марино, говедото, беше отишъл да играе боулинг.

В понеделник времето беше доста мрачно. Сивите облаци, напомнящи на зловеща мраморна мозайка, се спускаха над хълмовете на Блу Ридж и закриваха гледката към „Валхала“. Вятърът шибаше силно колата на Марино, а по времето, когато паркирахме пред болницата, малки снежинки започнаха да почукват по предното стъкло.

— Мамка му — оплака се Марино, докато излизахме от колата. — Само това липсваше.

— Няма да ни попречи в работата — уверих го, като потреперих от ледените снежинки по бузите ми.

Наведохме глави, за да избегнем вятъра, и мълчаливо забързахме към главния вход. Доктор Мастърсън ни чакаше във фоайето. Лицето му беше твърдо като камък зад фалшивата усмивка. Двамата мъже се ръкуваха и се изгледаха враждебно като котараци. Не направих нищо да намаля напрежението, защото ми беше дошло до гуша от игричките на психиатъра. Той притежаваше нужната ни информация и щеше да ни я даде, без да премълчава нищо, независимо дали доброволно или чрез съдебно нареждане. Можеше да си избере. Без да се бавим излишно, го последвахме в кабинета му. Този път той затвори вратата.