Патриша Корнуел - Решаваща улика

— И можеше ли?

— Имаше силна интуиция. Често доловеното от него отговаряше на истината и в това се криеше един от проблемите му. Той усещаше какво мислят и чувстват хората и понякога изглеждаше, че знае какво точно ще направят или вече са направили. Трудното беше това, че Ал стигаше прекалено далеч във възприятията си, както вече ви споменах в телефонния ни разговор. Той се изгубваше в хората, ставаше раздразнителен и параноик, отчасти защото собственото му его беше много слабо. Подобно на водата приемаше формата на това, в което се влее. Ще използвам клише, но той наистина персонализираше вселената.

— Доста опасно — отбелязах.

— Меко казано. Той е мъртъв.

— Искате да кажете, че той е бил твърде категоричен?

— Определено.

— Това ми се вижда несъвпадащо с диагнозата му. Като цяло хората с гранични личностни смущения не чувстват нищо за другите.

— Да, но това беше част от магическото му мислене, доктор Скарпета. Ал смяташе, че вината за смущенията му е в неговата съпричастност с хората. Той наистина вярваше, че усеща и дори изпитва болката на другите, разчита мислите им. В действителност Ал Хънт беше социално изолиран.

— Персоналът в градската болница го описа като много добър с пациентите. Докато е работил там като медицинска сестра — съобщих аз.

— Не ме изненадва — съгласи се доктор Мастърсън. — Работил е в спешното отделение. Никога не би оцелял в някое от отделенията за дълъг престой. Ал можеше да е много грижлив и внимателен, при положение че не се сближава достатъчно с дадения човек и не се чувства свързан с него.

— Това обяснява защо е станало така, че с лекота е взел научна степен, а после се е оказал неспособен да практикува като психолог — реших аз.

— Точно така.

— Какво можете да ми кажете за отношенията с баща му?

— Баща му се държеше враждебно, обиждаше го — отговори той. — Господин Хънт е суров, прекалено властен човек. Идеята му за отглеждане на син беше да го превърне насила — с бой — в мъж. Ал не притежаваше емоционалната нагласа да приеме грубостите и психическия тормоз, които според баща му би трябвало да го подготвят за живота. Тези неща са го карали да търси убежище при майка си, а там представите му за самия него напълно са се объркали. Предполагам, знаете, доктор Скарпета, че голяма част от хомосексуалистите са синове на едри грубияни, които карат пикапи, украсени с пушки и знаменца на Конфедерацията.

Сетих се за Марино. Знаех, че има голям син. Преди не се бях замисляла за това, че Марино никога не говори за единствения си син, който живееше някъде на запад.

— Мислите ли, че Ал е бил хомосексуален? — попитах.

— Мисля, че беше прекалено несигурен в себе си, чувството му за непълноценност — твърде силно, и това му пречеше да създава приятелски връзки от каквото и да било естество. Доколкото знам, никога не е имал и хомосексуална връзка.

Мастърсън погледна встрани с непроницаемо лице и засмука лулата си.

— Какво стана в часа по психодрама в онзи ден, доктор Мастърсън? Какво беше това малко чудо, за което споменахте? Имитацията му на теменужка? Това ли беше?

— Това повдигна малко капака — отговори той. — Но чудото беше напрегнатият и жив диалог, проведен с баща му, който той си въобразяваше, че седи на празен стол в центъра на стаята. Разговорът ставаше все по-напрегнат. Лекарят на Ал усети това, седна на стола и се вживя в ролята на бащата на Ал. До този момент Ал вече беше загрял до такава степен, че почти изпадна в транс. Не можеше да различи истината от въображението и най-накрая дълго спотаяваният гняв избухна.

— В какво се изрази гневът му? Агресивен ли стана?

— Започна да плаче безутешно — отговори Мастърсън.

— Какво му говореше „баща му“?

— Обиждаше го с обичайните си изрази, критикуваше го, обясняваше му колко е безполезен като човек. Ал беше хиперчувствителен към критики, доктор Скарпета. Отчасти объркването му се дължеше на това. Мислеше, че е чувствителен към околните, но всъщност беше чувствителен само към себе си.

— Имаше ли прикрепен към Ал социален работник? — запитах, защото не успявах да открия в досието никакви бележки от терапевта му.

— Естествено.

— Кой? — Струваше ми се, че от картона липсват страници.

— Лекарят, когото споменах преди малко.

— Терапевтът от психодрамата?

Той кимна.

— Той все още ли работи в болницата?

— Не — каза Мастърсън. — Джим вече не работи при нас…

— Джим? — прекъснах го.