Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Той размени доста груби думи със сестра си и Берил. После взе документите и просто ги хвърли в огъня. Каза: „Ето какво мисля за това! Боклук! Боклук!“. Или нещо подобно.

— Знаете ли какво точно е изгорил? Договор?

— Не мисля така. Спомням си, останах с впечатление, че е нещо, писано от Берил. Изглеждаха печатни страници, а гневът му беше насочен към нея.

Автобиографията, която е пишела, помислих си. Или проект за нея, който госпожица Харпър, Берил и Спаракино са обсъждали в Ню Йорк с един все по-вбесен и губещ самоконтрол Кери Харпър.

— Джо се намеси — каза тя и сплете пръсти.

— Какво направи?

— Закара я вкъщи. Закара Берил Мадисън вкъщи. — Тя спря и се втренчи в мен уплашено. — Това е причината да се случи. Знам го!

— Това е причината за какво? — попитах.

— Да умрат. Знам го. Почувствах го навремето. Ужасно чувство.

— Опишете ми го. Можете ли да го опишете?

— Затова умряха — повтори тя. — Онази нощ в стаята имаше толкова много омраза.

Болницата „Валхала“ се намираше на един хълм в аристократичния свят на областта Албърмарл, където факултетските ми връзки с университета на Вирджиния ме довеждаха периодично през цялата година. Макар и често да бях забелязвала великолепната тухлена постройка, издигаща се на хълм, който се виждаше от магистралата, никога не бях ходила в болницата по лични или професионални причини.

В миналото тя била грандхотел, посещаван редовно от богати и известни хора. После, по време на депресията, хотелът фалирал и бил купен от трима братя психиатри. Те усърдно се заели да превърнат „Валхала“ във фройдистко заведение, в психиатричен курорт за богаташи, където семейства със солидни банкови сметки можели да скрият генетичните си провали и притеснения, изкуфелите си старци и лошо програмираните си деца.

Не се учудвах, че Ал Хънт е поживял тук известно време в юношеските си години. Това, което ме озадачаваше, беше, че психиатърът му не желаеше да говори за него. Зад професионалната сърдечност на доктор Мастърсън се криеше блок от солидна дискретност, достатъчно твърд, за да счупи бормашините и на най-упоритите инквизитори. Знаех, че той не иска да говори с мен. Той пък знаеше, че няма избор.

Паркирах на мястото, определено за посетители, и влязох във фоайе с викторианска мебелировка, ориенталски килими и тежки завеси, окачени на инкрустирани корнизи. Точно щях да се представя на секретарката, когато чух някой зад мен да проговаря:

— Доктор Скарпета?

Обърнах се и видях висок, слаб негър, облечен в син костюм с европейска кройка. Косата му беше прошарена, скулите и челото — аристократично високи.

— Аз съм Уорнър Мастърсън — каза той, като се усмихна широко и протегна ръка.

Запитах се дали не съм го срещала и преди, но той ми обясни, че ме познавал от снимките във вестниците и телевизионните новини — спомени, без които спокойно може да си живея.

— Да отидем в кабинета ми — добави той любезно. — Надявам се, че не сте се уморили много от шофирането. Мога ли да ви предложа нещо? Кафе? Нещо газирано?

Всичко това бе изречено, докато вървяхме по коридора. Опитвах се да не изоставам от доктора, който вървеше с широки крачки. Значителна част от човешката раса няма идея какво е да си прикрепен към къси крака и аз вечно подтичвам с негодувание до някого, подобно на детска количка между експресни влакове. Доктор Мастърсън стигна до края на дългия, покрит с мокет коридор, преди най-после да се усети да хвърли един поглед около себе си. Той спря пред една врата, изчака да го настигна и после ме въведе вътре. Седнах на един от столовете, а той се настани зад бюрото си и автоматично се зае да тъпче тютюн в скъпата си лула.

— Вероятно няма нужда да го казвам, доктор Скарпета — започна той по неговия бавен, прецизен начин, докато отваряше дебела папка, — но съм поразен от смъртта на Ал Хънт.

— Изненадан ли сте от нея?

— Не съвсем.

— Бих искала да си поговорим за него — казах.

Той се поколеба достатъчно дълго, за да ме накара да си помисля дали да не му припомня, че имам законни права върху досието на починалия. После се усмихна отново и ми подаде папката.

Отворих я и започнах да преглеждам съдържанието й. Над мен се носеше син ароматичен дим от лулата. Бележките за приемането на Ал Хънт и прегледа на физическото му състояние бяха рутинни. Бил е в добро физическо здраве по време на постъпването му в болницата, на десети април, преди единадесет години. Подробностите за психическото му състояние разкриваха съвсем друга картина.