Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Марино — казах кротко. — Добре съм, ясно? Наистина не се нуждая от арсенал.

Той ме погледна с мрачно лице.

— Имаш ли някаква идея какво е да стреляш по някой, а той да продължава да върви към теб?

— Не, нямам — отговорих.

— Е, аз пък имам. Навремето в Ню Йорк изпразних пълнителя си в един тип, надрусан с ЛСД. Уцелих го четири пъти в горната част на тялото и дори не го забавих. Напомняше някой от героите на Стивън Кинг — вървеше към мен като жив труп.

Намерих няколко салфетки в джоба на престилката си и започнах да чистя смазката от ръцете си.

— Откаченият, който е преследвал Берил из къщата й, е точно такъв — като лунатика, за когото ти разправям. Какъвто и да е номерът му, веднъж набрал скорост — няма да се спре.

— Човекът в Ню Йорк умря ли?

— О, да. В спешното отделение. И двамата пътувахме към болницата в една и съща линейка. Страхотно пътешествие беше.

— Ти лошо ли беше ранен?

Марино отговори с непроницаемо лице:

— Не. Седемдесет и осем шева. Рани. Никога не си ме виждала без риза. Момчето имаше нож.

— Ужасно — промърморих.

— Не обичам ножове, док.

— И аз също — съгласих се.

Излязохме от залата. Ръцете ми лепнеха от смазката и препарата за почистване. Стрелбата е много по-мръсна, отколкото си мислят някои хора. Докато вървяхме, Марино бръкна в джоба си и извади малка бяла картичка. Подаде ми я.

— Не съм попълвала молба — казах изненадано, когато видях разрешителното за носене на прикрито оръжие.

— Е, съдията Райнхард ми дължеше една услуга.

— Благодаря ти, Марино.

Той се усмихна и ми отвори вратата.

Въпреки съветите на Марино и Уесли и моят здрав разум останах в службата до тъмно, когато паркингът беше съвсем празен. Имах солидно количество документация по бюрото, а един поглед към графика ми направо ме довърши. Роуз систематично беше реорганизирала живота ми. Срещите ми бяха отложени за дни напред, а някои — отказани. Лекциите и аутопсиите — демонстрации бяха прехвърлени на Филдинг. Здравният комисар — прекият ми шеф — беше опитвал да ме открие на три пъти и най-накрая питал дали не съм в отпуск по болест.

Филдинг придобиваше страхотен опит като мой заместник. Роуз печаташе протоколите от аутопсиите и бележките му. Вършеше неговата работа вместо моята. Слънцето продължаваше да изгрява и залязва, а работата в офиса вървеше без грешка, защото бях подбрала и тренирала персонала адски внимателно. Чудех се как ли се е чувствал Господ, след като е създал свят, който не се нуждае от него.

Не се прибрах направо вкъщи, а реших да се отбия в „Кралските градини“. По стените на асансьора си стояха същите остарели бележки. Пътувах нагоре с дребна съсухрена женица, която не откъсваше поглед от мен. Тя стоеше подпряна на патериците си, подобно на птичка, кацнала на клонче.

Не бях уведомила госпожа Мактиг за посещението си. Почуках няколко пъти на вратата на стая 378, която най-после се отвори. Старата дама надникна любопитно и загърби претрупаната си мебелировка и силния шум от телевизора.

— Госпожа Мактиг?

Представих се отново, защото не бях сигурна, че ме помни.

Вратата се отвори широко, а лицето й се оживи.

— Да. Ама разбира се. Чудесно е, че идвате да ме видите. Моля, влезте.

Беше облечена в розов бродиран пеньоар и подходящи за него пантофки. Последвах я в стаята. Тя изключи телевизора и прибра одеялото от канапето, където очевидно беше седяла и гледала вечерните новини.

— Моля, простете ми — казах. — Прекъснах вечерята ви.

— О, не. Просто хапвах малко. Мога ли да ви предложа нещо освежително? — бързо попита тя.

Отклоних поканата учтиво и се настаних, докато тя разтребваше стаята. Сърцето ми се сви от нахлулите спомени за собствената ми баба, която запази чувството си за хумор и доброто си настроение дори на смъртното си легло. Никога няма да забравя посещението й в Маями лятото, преди да умре. Носеше импровизирана пелена, състояща се от мъжки слип и памперс. По едно време безопасната игла, която ги придържаше, се откопча и пелената се смъкна до коленете й насред магазин „Улуърт“, където бяхме отишли на пазар. Побягнахме към тоалетната, като се смеехме толкова силно, че за малко и аз щях да загубя контрол над пикочния си мехур.

— Казват, че може да завали сняг довечера — отбеляза госпожа Мактиг, докато се настаняваше.

— Навън е доста влажно — отговорих разсеяно. — А и е достатъчно студено, за да завали сняг.

— Не вярвам да натрупа все пак.