Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Не обичам да шофирам по снега — казах, мъчейки се да се освободя от тежките, неприятни мисли.

— Вероятно ще имаме снежна Коледа тази година. Нали ще е чудесно?

— Разбира се.

Напразно оглеждах стаята за следи от пишеща машина.

— Не мога дори да си спомня последния път, когато имахме бяла Коледа.

Госпожа Мактиг се опитваше да преодолее нервността си, като не спираше да бърбори. Знаеше, че съм дошла при нея по някаква причина, и усещаше, че новините не са добри.

— Съвсем сигурна ли сте, че не желаете нищо? Може би чаша портвайн?

— Не, благодаря — отговорих.

Мълчание.

— Госпожо Мактиг — реших се аз и погледнах несигурните и уязвими като на дете очи. — Чудя се дали бих могла да видя онази снимка отново? Снимката, която ми показахте миналия път?

Тя премигна. Усмивката й беше слаба и бледа като белег.

— Снимката с Берил Мадисън? — добавих.

— Разбира се — отговори старата жена.

Тя се надигна бавно и отиде до бюрото, за да вземе снимката. В движенията й се долавяше умора и тъжно примирение със съдбата. По лицето й се изписа страх или може би объркване, когато я помолих да видя и плика с празния лист хартия в него.

Веднага забелязах, че хартията беше плътна и скъпа, а когато я вдигнах към лампата, видях водния знак на висококачествена хартия, изработена от парцали. Бегло погледнах снимката. Госпожа Мактиг изглеждаше напълно озадачена.

— Съжалявам — казах. — Знам, че се чудите какво, за бога, правя.

Не последва отговор.

— Любопитна съм. Снимката изглежда доста по-стара от плика и хартията.

— Така е — отговори тя, без да сваля от мен уплашения си поглед. — Намерих снимката между документите на Джо и я прибрах в плика, за да се запази.

— Ваш ли е пликът? — попитах колкото се може по-безразлично.

— О, не. — Тя взе сока си и отпи внимателно. — Беше на съпруга ми, но аз му бях избрала хартията. За служебните му писма. След като той почина, запазих само долните, неизписани листа и пликовете. Имам повече, отколкото са ми нужни.

Нямаше друг начин, освен да бъда напълно директна.

— Госпожо Мактиг, съпругът ви имаше ли пишеща машина?

— Да. Подарих я на дъщеря ми. Тя живее във Фолс Чърч. Аз винаги пиша писмата си ръкописно. А и вече не пиша много заради артрита ми.

— Какъв вид беше пишещата машина?

— Ох, боже. Не помня. Май електрическа и сравнително нова — заекна тя. — На всеки няколко години Джо я подменяше. Знаете ли, дори когато се появиха компютрите, той настояваше да води сам кореспонденцията си, както винаги е правил. Бърт — неговият управител — го караше да използва компютър, но Джо държеше на пишещата си машина.

— В офиса или у дома стоеше машината?

— И на двете места. Той често оставаше да работи до късно в домашния си кабинет.

— Той кореспондираше ли си със семейство Харпър?

Госпожа Мактиг беше извадила една хартиена кърпичка от джоба си и я усукваше с пръсти.

— Извинявам се, че ви задавам толкова много въпроси — настоях нежно.

Тя погледна към слабите си, изкривени от артрита ръце и не каза нищо.

— Моля ви — казах кротко. — Важно е. Иначе нямаше да настоявам.

— Става дума за нея, нали? — Тя не искаше да погледне към мен.

— Стърлинг Харпър.

— Да.

— Моля ви, разкажете ми, госпожо Мактиг.

— Беше великолепна. Толкова грациозна. Прекрасна дама.

— Съпругът ви пишеше ли си с нея? — попитах.

— О, да. Сигурна съм.

— Какво ви кара да мислите така?

— Заварих го един-два пъти да пише писма. Винаги ми отговаряше, че били служебни.

Не казах нищо.

— Да. Моят Джо. — Тя се усмихна невесело. — Такъв женкар. Винаги целуваше ръце и караше жените да се чувстват като принцеси.

— Госпожица Харпър също ли му пишеше? — запитах колебливо, защото не исках да разчоплям старата рана.

— Поне аз не знам да е имало такова нещо.

— Той й е пишел, но тя не е отвръщала на писмата му?

— Джо си падаше по писането на писма. Казваше, че някой ден трябвало да напише книга. Вечно четеше нещо.

— Разбирам защо толкова се е радвал на дружбата си с Кери Харпър — отбелязах.

— Доста често, когато беше затормозен от нещо, господин Харпър се обаждаше у дома. Предполагам, подходящият термин е „блокиране на вдъхновението“. Обаждаше се на Джо и си говореха за най-различни неща. Литература и какво ли не.

Кърпичката беше станала почти на прах в скута й.

— Любимият писател на Джо беше Фокнър, ако можете да си го представите. Много харесваше и Хемингуей и Достоевски. Когато ме ухажваше, живеех в Арлингтън, а той — тук. Пишеше ми най-прекрасните писма, които можете да си представите.