Патриша Корнуел - Решаваща улика

Писма като онези, които е започнал да пише на закъснялата любов в живота си, помислих си. Писмата, писани на прекрасната, неомъжена Стърлинг Харпър, които тя беше изгорила, преди да се самоубие, защото не е искала да разбие сърцето на самотната вдовица.

— Значи сте намерили писмата? — глухо запита тя.

— Писма до нея?

— Да. Неговите писма.

— Не. — Това вероятно беше една от най-милостивите лъжи, които съм изричала някога. — Не намерихме нищо такова, госпожо Мактиг. Полицаите не откриха никаква кореспонденция от съпруга ви между личните вещи на Харпър, нямаше от пликовете и служебните листа на мъжа ви и нищичко от интимно естество, адресирано до Стърлинг Харпър.

Лицето й светна, когато чу желания отговор.

— Били ли сте в компанията на Харпърови някога? На светски събирания например? — попитах.

— Да, разбира се. Спомням си два случая. Веднъж Кери Харпър дойде на вечеря. Следващия път Харпърови и Берил Мадисън преспаха у нас.

Това събуди интереса ми.

— Кога нощуваха у вас?

— Няколко месеца преди Джо да почине. Предполагам около първи януари, може би един-два месеца след като Берил изнесе лекцията пред групата ни. Всъщност сигурна съм в това, защото още не бяхме изхвърлили коледното дърво. Много се радвах, че тя ми е на гости.

— Берил ли?

— Да. За мен беше голямо удоволствие. Струва ми се, че те тримата бяха ходили в Ню Йорк по работа. Ако не се лъжа — да се видят с агента на Берил. Кацнали в Ричмънд на път към къщи и проявиха любезност да останат да преспят у дома. Тоест Харпърови останаха. Берил си живееше тук. Късно вечерта Джо я закара до вкъщи. А на следващата сутрин закара Харпърови до Уилямсбърг.

— Какво си спомняте от онази нощ?

— Ами… нека да помисля… Спомням си, че приготвих агнешко бутче, а те закъсняха, защото авиокомпанията изгубила багажа на господин Харпър.

Почти преди година, помислих си. Трябва да е било, преди Берил да започне да получава заплахи — поне такава беше информацията ни.

— Бяха доста изморени от пътуването — продължи госпожа Мактиг. — Но Джо се прояви страхотно. Той беше най-чаровният домакин, когото можете да си представите.

Усетила ли е госпожа Мактиг? Дали от начина, по който съпругът й е гледал Стърлинг Харпър, е можела да узнае чувствата му? Спомних си отдалечения поглед в очите на Марк в последните ни дни заедно. Тогава инстинктивно усетих истината. Знаех, че не мисли за мен, но не исках да повярвам, че е влюбен в друга, докато накрая той самият не ми призна.

— Кей, толкова много съжалявам — каза той, докато пиехме кафето си за последен път заедно в любимия ни бар в Джорджтаун и гледахме как малки снежинки се спускат спираловидно от сивото небе и елегантни двойки се разхождат, увити в зимни палта и ярки плетени шалове. — Знаеш, че те обичам, Кей.

— Но не по същия начин, както аз те обичам — отговорих аз и усетих силна болка да стяга сърцето ми.

Той сведе поглед.

— Никога не съм искал да те нараня.

— Разбира се.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Знаех, че съжалява. Истински. Но това не променяше нищо.

Никога не узнах името й, защото не пожелах да го чуя. Тя не беше жената, за която впоследствие се е оженил. Починалата Джанет. Но и това също можеше да е лъжа.

— … той имаше ужасен темперамент.

— Кой? — попитах и отново погледнах към госпожа Мактиг.

— Кери Харпър — отговори тя уморено. — Беше ужасно ядосан заради багажа си. За щастие, докараха го със следващия полет. Господи. Изглежда толкова отдавна, а всъщност не е минало много време.

— А Берил? — запитах. — Какво помните за нея от онази нощ?

— Всички тях вече ги няма.

Тя седеше със скръстени в скута ръце и гледаше към тъмното, празно огледало. Всички, освен нея бяха мъртви. Гостите от бленуваната вечеря се бяха превърнали в духове.

— Ние говорим за тях, госпожо Мактиг. Те все още са с нас.

— Може и така да е — отговори тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Имаме нужда от помощта им, а те — от нашата.

Старата жена кимна.

— Разкажете ми за онази нощ — казах отново. — За Берил.

— Беше много тиха. Спомням си, че гледаше огъня.

— Какво още?

— Нещо се случи.

— Какво? Какво се случи, госпожо Мактиг?

— Изглеждаше, че тя и господин Харпър не са много доволни един от друг.

— Защо? Скараха ли се?

— Стана, след като момчето донесе багажа. Господин Харпър отвори една от чантите и извади някакъв плик с документи. Не разбрах точно. Той пи много.

— Какво стана после?