Патриша Корнуел - Решаваща улика

Слабата лампа над вратата осветяваше тъмната морава и хвърляше зловещи сенки към черните дървета в края на двора ми. Тухлената тераса беше гола. Не видях нищо на стъпалата. Поставих ръка на бравата и няколко секунди стоях адски тихо. Докато отключвах, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне.

Нещо подраскваше едва доловимо по дървената врата и когато видях какво е закачено от външната страна на бравата, затръшнах вратата толкова силно, че прозорците се разлюляха.

Марино звучеше като че ли го вдигам от сън.

— Ела веднага тук! — извиках в слушалката и усетих, че гласът ми е повишен с около една октава.

— Стой спокойно — твърдо каза той. — Не отваряй вратата на никого, докато не дойда. Разбра ли? Тръгвам.

Четири патрулни коли бяха паркирани пред къщата ми. В тъмнината полицаите претърсваха храстите и горичките наоколо, като си светеха с мощни фенери.

— Криминалният отдел е на път — каза Марино и остави радиостанцията на кухненската ми маса. — Съмнявам се, че оня кретен е все още наоколо, но искам да съм абсолютно сигурен, преди да опразним мястото.

За първи път виждах Марино в джинси. Можеше да изглежда дори стилен, ако не бяха белите спортни чорапи и черните обувки, а и сивата му фланелка беше един номер по-малка. Ароматът на свежо кафе изпълни кухнята. Правех гигантско количество, достатъчно за половината квартал. Очите ми се стрелкаха наоколо, търсейки още някаква работа, с която да се заема.

— Разкажи ми го пак, много бавно — каза Марино, докато палеше цигара.

— Слушах съобщенията от телефонния секретар — повторих. — Стигнах до последното. Беше този глас — млад мъж, бял. Ще трябва и ти самият да го чуеш. Каза нещо за косата ми. Искаше да знае дали я изрусявам.

Очите на Марино недискретно се спряха на корените ми.

— После каза, че ми е оставил малък подарък на задната врата. Слязох тук, погледнах през прозореца, но не видях нищо. Не знам какво очаквах. Вероятно нещо противно, опаковано в хубава кутия като подарък. Отворих вратата и чух нещо да драска по нея. То беше закачено от външната страна на бравата.

В найлоновия плик за улики в средата на масата имаше необичаен златен медальон, закачен на дебел златен ланец.

— Сигурен ли си, че Харпър е носил точно това в кръчмата? — попитах отново.

— Да — отговори Марино с намръщено лице. — Няма съмнение. Няма съмнение и къде се е намирало проклетото нещо през цялото време. Смахнатият го е взел от трупа на Харпър и сега го получаваш като ранен коледен подарък. Изглежда, нашето приятелче си е паднало по теб.

— О, моля те — нервно казах аз.

— Хей, аз го приемам съвсем сериозно, ясно? — Той не се усмихваше, когато придърпа към себе си плика и прегледа внимателно колието. — Забеляза ли, че закопчалката е изкривена, а също и малката халкичка накрая? Изглежда, са се счупили, когато го е дръпнал от врата на Харпър. После вероятно ги е поправил с малки клещи. Може би го е носил. Мамка му! Откри ли рани от верижката по врата на Харпър?

— Нямаше много останало от врата му — отговорих тъпо.

— Виждала ли си някога преди подобен медальон?

— Не.

Беше герб от осемнайсеткаратово злато. На него нямаше гравирано нищо, освен годината — 1906 — на гърба.

— Съдейки по четирите бижутерски печата на гърба, мога да кажа, че е английски. Печатите са универсален код, посочващ кога е направен медальонът, от кого и къде. Всеки бижутер би могъл да го преведе. Знам само, че не е италиански…

— Док…

— Щеше да има седемстотин и петдесет, гравирано на гърба, за да покаже, че златото е осемнайсет карата, или петстотин за четиринайсет карата…

— Док…

— Имам един бижутер консултант в „Шварцчайлдс“…

— Хей — каза Марино високо. — Това е без значение, разбираш ли?

Усетих се, че бърборя като истерична старица.

— Шибаното родословно дърво на всеки, носил медальона, няма да ни каже най-важното нещо — името на психопата, който го е закачил на вратата ти. — Погледът му се смекчи и той снижи гласа си: — Какво имаш за пиене в колибката си? Бренди. Имаш ли бренди?

— Ти си на работа.

— Не за мен — засмя се той. — За теб. Иди си сипи ето толкова. — Марино докосна палеца си до второто кокалче на показалеца, отбелязвайки около четири сантиметра. — После ще говорим.

Отидох до бара и се върнах с конячената чаша. Брендито изгори гърлото ми, но веднага започна да затопля кръвта ми. Спрях да треперя. Марино ме погледна любопитно. Вниманието му ме накара да осъзная доста неща. Носех измачкания костюм, с който пътувах до Балтимор. Чорапогащникът ме стягаше в талията и се бръчкаше около коленете ми. Изпитах желание да измия лицето и зъбите си. Скалпът ме сърбеше. Бях сигурна, че изглеждам отвратително.