Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Тоя тип не е по празните заплахи — каза Марино кротко, докато аз отпивах от питието си.

— Вероятно е решил да се бъзика с мен, защото съм замесена в случая. Да ми се присмива. Не е необичайно за психопатите да се бъзикат със следователите и дори да им изпращат сувенири. — Всъщност не го вярвах наистина, а Марино — съвсем.

— Ще оставя един или два патрула тук. Ще наблюдаваме къщата ти. И имам няколко правила за теб. Ще ги следваш безпрекословно. Няма да вършиш дивотии. — Той твърдо ме погледна в очите. — Първо, каквито и да са обикновените ти действия, искам да ги разбъркаш колкото се може повече. Ако обикновено ходиш на пазар в петък следобед, следващия път иди в сряда, и то в друг магазин. Никога не излизай от къщи или от колата, без първо да се огледаш наоколо. Ако забележиш нещо по-особено като непозната кола, паркирана на улицата, или следи, че някой е влизал в двора или къщата ти, веднага си изнеси задника оттам или се заключи и извикай полицията. Когато се разхождаш из къщи, ако усетиш нещо, дори да е само неприятно чувство, изчезвай, намери телефон и се обади в полицията. Накарай един от патрулните да те придружи вътре и да се увери, че всичко е наред.

— Имам аларма — казах.

— И Берил е имала.

— Тя е пуснала копелето вътре.

— Ти няма да пускаш никого, в когото не си сигурна.

— Какво може да направи той? Да прекъсне алармената ми система? — настоях.

— Всичко е възможно.

Спомних си, че и Уесли каза същото.

— Няма да си тръгваш от офиса по тъмно или когато наоколо няма никой. Същото се отнася и за отиването ти там. Ако обикновено ходиш на работа, когато е все още тъмно, а паркингът — празен, започни да ходиш малко по-късно. Телефонният ти секретар винаги да е включен. Записвай всички съобщения. Ако ти се обади пак, веднага ме намери. Още едно-две обаждания и ще поставим капан…

— Както сте направили с Берил? — започвах да побеснявам.

Той не отговори.

— Кажи, Марино! И моите права ли ще бъдат признати впоследствие? Когато вече е прекалено късно, за да ми помогне?

— Искаш ли да спя тук, на канапето, тази вечер? — попита той спокойно.

Сутрините си бяха достатъчно противно време. Представих си Марино по шорти, с опъната по огромното му шкембе фланелка, как отива бос към банята. Сигурно винаги оставяше и седалката вдигната.

— Ще се оправя — отговорих.

— Имаш разрешително за пистолет, нали?

— За скрито носене на оръжие? Не.

Той бутна назад стола и каза:

— Утре сутрин ще си поговоря със съдията Райнхард. Ще ти уредя разрешителното.

Това беше всичко. Стана почти полунощ.

Минути по-късно останах сама, но не можех да заспя. Ударих още едно бренди, после още едно. Лежах в леглото и гледах тъмния таван. Ако достатъчно лоши неща се случват в живота ти, хората постепенно започват да се питат дали ти самият не си причината, дали не приличаш на магнит, който привлича беди, нещастия или опасности. Започвах да се чудя. Вероятно Етридж е прав, прекалено много се замесвах в случаите си и се излагах на опасности. И преди се бях сблъсквала с рисковани ситуации, които можеха да ме изпратят в небитието.

Най-после заспах и засънувах дивотии. Етридж прогори дупка в сакото си с цигара. Филдинг работеше върху труп, който започваше да прилича на игленик, защото той не можеше да намери артерия, в която да има кръв. Марино подскачаше на кокили по стръмен хълм, а аз знаех, че ще падне.

Рано сутринта стоях в тъмната си всекидневна и гледах през прозореца към неясните форми в двора.

От сервиза още не бяха върнали плимута ми. Погледнах към огромното комби, с което се движех сега, и се зачудих дали за един мъж би било трудно да се скрие под него и да ме сграбчи за крака, докато отварям вратата. Нямаше да му се наложи да ме убива. Щях да си умра от инфаркт. Улицата беше празна. Лампите едва светеха. Надникнах през малкия процеп на завесите, но не видях нищо. Не чух нищо. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Може би, когато Кери Харпър се е прибирал вкъщи от таверната, всичко е изглеждало нормално и тогава.

Срещата ми с главния прокурор за закуска беше след по-малко от час. Щях да закъснея, ако не успеех да събера достатъчно смелост да изляза от предната врата и да се придвижа двайсет метра до тротоара, за да се кача в колата. Огледах шубраците и дряновите дървета в края на ливадата, като внимателно преценявах силуетите им на фона на започващото да просветлява небе. Луната избледняваше, тревата изглеждаше сребърна от сланата.