Патриша Корнуел - Решаваща улика

Как беше стигнал той до къщите им, до моята къща? Трябва да има някакъв транспорт. Не бяхме мислили достатъчно по въпроса за придвижването на убиеца. Типът превозно средство е част от криминалния профил, както възрастта и расата. А никой не коментираше това, дори Уесли. Гледах към празната улица и се чудех защо. А мрачното държане на Уесли в Куантико все още ме притесняваше.

Споделих загрижеността си с Етридж, докато закусвахме.

— Може би просто има неща, които Уесли е решил да не ти казва — предположи той.

— Винаги в миналото е бил откровен с мен.

— Хората от Бюрото са доста дискретни, Кей.

— Уесли се занимава с профили — отговорих. — Винаги е бил щедър откъм теории и мнения. А по този въпрос не говори. Едва обръща внимание на тези случаи. Променил се е. Изгубил е чувството си за хумор, почти не ме поглежда в очите. Странно е и е ужасно изнервящо.

Поех си дълбоко дъх. После Етридж каза:

— Все още се чувстваш изолирана, нали, Кей?

— Да, Том.

— И малко параноична.

— Това също.

— Имаш ли ми доверие, Кей? Вярваш ли, че съм на твоя страна и мисля за интересите ти?

Кимнах и отново дълбоко поех дъх.

Говорехме си тихо в ресторанта на хотел „Капитол“, любимо място на политици и плутократи. Три маси по-нататък седеше сенаторът Партин, добре познатото му лице беше по-набръчкано, отколкото го помнех. Говореше сериозно с един младеж, когото бях виждала някъде преди.

— Повечето от нас се чувстват изолирани през подобни тежки времена. Чувстваме се самотни в джунглата. — Очите на Етридж ме гледаха мило от натъженото лице.

— Аз съм сама в джунглата — казах. — Чувствам го, защото е истина.

— Разбирам защо Уесли се тревожи.

— Естествено.

— Това, което ме тревожи в теб, Кей, е, че базираш теориите си на интуицията, на инстинкта. Понякога това може да е доста опасно.

— Понякога — да. Но може да стане доста опасно и когато хората прекалено усложняват нещата. Убийството обикновено е потискащо просто.

— Невинаги.

— Почти винаги, Том.

— Мислиш ли, че машинациите на Спаракино са свързани с тези смъртни случаи? — попита главният прокурор.

— Струва ми се, че ще сгрешим, ако приемем това за истина, колкото и да ни улеснява. Неговите действия и тези на убиеца са като два влака, пътуващи по успоредни линии. И двата са опасни, дори смъртоносни. Но не са еднакви. Не са свързани. Не са движени от една и съща сила.

— Значи не смяташ, че липсващият ръкопис е замесен?

— Не знам.

— И не се приближаваш до отговора?

Разпитът ме накара да се почувствам като ученик, който не е написал домашното си. Искаше ми се да не ме беше питал.

— Не, Том — признах. — Нямам дори идея къде е.

— Възможно ли е Стърлинг Харпър да го е изгорила, преди да умре?

— Не вярвам. Лаборантът прегледа всички овъглени остатъци от хартия. Определи ги като хартия от парцали, която е доста скъпа и висококачествена. От типа, който използват адвокатите за официални документи. Не е много вероятно някой да пише чернова на подобна хартия. Смятам, че госпожица Харпър е изгорила писма и лични документи.

— Писма от Берил Мадисън?

— Не можем да отхвърлим тази възможност — отговорих аз, макар почти да я бях изключила за себе си.

— Или писма на Кери Харпър?

— В къщата открихме солидна колекция от негови документи — казах. — Няма улики, че наскоро са преглеждани или въобще пипани.

— Ако писмата са били от Берил Мадисън, защо госпожица Харпър ги е изгорила?

— Не знам — отговорих и усетих, че Етридж отново мисли за стария си враг Спаракино.

Спаракино беше пристъпил към действия светкавично. Видях иска за делото — трийсет и три страници. Искаше да съди мен, полицията и губернатора. Последния път, когато се обадих на Роуз, тя ме уведоми, че от ръкописа се интересували хората от списание „Пийпъл“, а един от фотографите им снимаше онзи ден сградата ми, в която му беше отказан достъп. Ставах известна. Също така се превръщах и в експерт по отказването на коментари и в това да се правя на незабележима.

— Смяташ, че имаме работа с психопат, нали? — рязко запита Етридж.

Въпреки оранжевите акрилни влакна, свързани с похитители на самолети, точно това мислех и му го казах.

Той погледна към полуизядената си порция и когато повдигна очи, се изненадах от това, което видях в тях. Тъга, разочарование. Ужасно нежелание.

— Кей — започна той, — не ми е лесно да ти кажа това.

Взех си една бисквита.

— Трябва да знаеш. Без значение е какво всъщност става и защо, без значение какво е мнението ти по въпроса, но трябва да го чуеш.