Патриша Корнуел - Решаваща улика

Той продължи с обяснението, че левометорфанът е много ефективно болкоуспокоително и се предписва почти само на хора, болни от рак. Тъй като лекарството е произведено тук, той имал списък на всички пациенти на клиниката, които го взимат. Целта била да се установи терапевтичният му обхват. Ползата за нас беше, че имаха картон за лечението на госпожица Харпър.

— Тя идваше тук на всеки два месеца за изследване на кръвта и костния мозък. При всяко посещение я снабдявахме с около двеста и петдесет двемилиграмови таблетки — каза доктор Исмаил, като приглаждаше страниците на дебелия дневник. — Да видим… За последен път е идвала на двайсет и осми октомври. Трябва да са й останали поне седемдесет и пет, ако не и сто таблетки.

— Не ги открихме — казах.

— Срамота — погледна ме той с тъмните си тъжни очи. — Тя се справяше толкова добре. Много симпатична жена. Винаги се радвах да видя нея и дъщеря й.

Запитах объркано:

— Дъщеря й?

— Така мисля. Млада дама. Руса…

Марино го прекъсна:

— Тя придружаваше ли госпожица Харпър и последния път — в края на октомври?

Доктор Исмаил се замисли и отговори:

— Не. Не си спомням да съм я видял тогава. Госпожица Харпър беше сама.

— От колко години идваше тя тук? — попитах.

— Ще трябва да извадя картона й. Струва ми се — от няколко. Най-малко две.

— Дъщеря й — младата руса жена — винаги ли идваше с нея?

— Отначало — не толкова често — отговори той. — Но през последната година придружаваше госпожица Харпър при всяко посещение, освен по време на последното през октомври, а май и при предишното. Бях наистина впечатлен. Хубаво е да имаш подкрепата на семейството си, когато си тежко болен.

— Къде отсядаше госпожица Харпър, когато идваше тук? — Челюстните мускули на Марино отново се раздвижиха.

— Повечето ни пациенти отсядат в близките хотели. Но госпожица Харпър харесваше пристанището — каза доктор Исмаил.

Реакциите ми бяха забавени от напрежението и липсата на сън.

— Не знаете ли в кой хотел? — настоя Марино.

— Не. Нямам идея…

Изведнъж видях части от думи върху бяла пепел. Прекъснах ги:

— Мога ли да видя телефонния указател?

Петнайсет минути по-късно ние с Марино стояхме на улицата и чакахме такси. Слънцето грееше, но беше доста студено.

— По дяволите — повтори той. — Надявам се да си права.

— Скоро ще разберем — напрегнато отговорих аз.

В телефонния указател беше регистриран хотел „Пристанище Корт“. „Нище Ко“, „нище К“. Все още виждах миниатюрните черни буквички по остатъците от изгорена хартия. Хотелът беше един от най-луксозните в града. Намираше се точно срещу пристанището.

— Ще ти кажа какво не разбирам — продължи Марино. — Защо е цялото това безпокойство? Тя се е самоубила, нали така? Защо толкова се е затруднила да го направи по такъв тайнствен начин? Схващаш ли нещо?

— Тя беше горда жена. Сигурно е гледала на самоубийството като срамно нещо. Вероятно не е искала никой да разбере. Възможно е да е избрала да се самоубие, когато аз се намирам в къщата й.

— Защо?

— Може да не е искала да намерят тялото й след една седмица или повече.

Движението беше ужасно и започвах да се чудя как ще стигнем до пристанището.

— И смяташ, че наистина е знаела за тая работа с изомерите?

— Така мисля — отговорих.

— Какво те кара да го мислиш?

— Защото е искала достойна смърт, Марино. Възможно е да е планирала самоубийството си от дълго време. Да е смятала да го извърши, ако левкемията й се изостри и тя не може повече да понася страданието и това, че кара и околните да страдат. Левометорфанът е страхотен избор. В повечето случаи дори нямаше да бъде открит, особено при положение че в дома й сме намерили сироп за кашлица.

— А стига бе — изсумтя той.

Слава богу, най-после едно такси ни забеляза и се отправи към нас.

— Впечатлен съм. Наистина съм адски впечатлен.

— Това е трагедия, Марино.

— Не знам. — Той разпечата пакетче дъвка и започна да дъвче ожесточено. — И аз не бих искал да съм проснат в някое болнично легло, с маркучи в носа си. Сигурно бих разсъждавал като нея.

— Тя не се самоуби заради рака.

— Знам. Но е свързано. Трябва да е. Тя вече не е за този свят така или иначе. После очистват Берил. След това и брат й. — Той сви рамене. — Защо да живее?

Качихме се в таксито и дадохме адреса на шофьора. Десет минути пътувахме в мълчание. После таксито намали и внимателно премина под тясна арка, водеща към двор с много цветни лехи и малки дръвчета. Портиер, издокаран с фрак и цилиндър, се появи до лакътя ми и ме ескортира до великолепното фоайе, обзаведено в розово и кремаво. Всичко беше ново и чисто, излъскано до блясък. По мебелите бяха подредени свежи цветя. Елегантните членове на хотелския персонал се движеха почти незабележимо наоколо, готови веднага да окажат помощ на някой от клиентите.