Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Да, моля — отговорих и отбелязах всичко в бележника си. — Кои са гарите?

— Тръгване от Фредериксбърг, посока Балтимор.

Опитах да се обадя на Марино. Бил някъде из улиците.

Надвечер ми звънна, за да ми съобщи новините си.

— Искаш ли да дойда? — запитах зашеметена.

— Не виждам смисъл — долетя гласът на Марино по линията. — Няма съмнение, че той го е направил. Написал е бележка и я закачил на шортите си. Казва, че съжалява, но не можел да понесе повече. Горе-долу — това е всичко. Няма нищо подозрително на мястото. Вече ще тръгваме. Доктор Коулман е тук — добави той, като че ли да ме успокои, че един от помощниците ми се намира там.

Малко след като Ал Хънт напусна къщата ми, се прибрал в собствения си дом — луксозна къща в колониален стил, където живеел с родителите си. Взел бележник и химикалка от кабинета на баща си. Спуснал се по стълбите към мазето и свалил черния си кожен колан. Оставил обувките и панталона си на пода. По-късно майка му слязла долу, за да сложи прането в пералнята. Намерила единствения си син обесен на една тръба в помещението за пералнята.

След полунощ започна да вали леден дъжд и до сутринта светът беше като стъклен. В събота си останах вкъщи. Разговорът ми с Ал Хънт непрестанно се появяваше в главата ми, като нарушаваше самотата на личните ми проблеми подобно на топящия се лед под прозореца ми. Чувствах се виновна. Като всеки смъртен, свързан по някакъв начин с нечие самоубийство, глупаво вярвах, че съм можела да направя нещо, за да го предотвратя.

Сковано го прибавих към списъка. Четирима души бяха мъртви. Два от смъртните случаи бяха жестоки, зловещи убийства. Другите два — не, но всичките случаи бяха свързани по някакъв начин. Вероятно чрез едно яркооранжево влакънце. В събота и неделя работих вкъщи, защото служебният кабинет само би ми напомнил, че вече не ръководя нещата, а и ми се струваше, че никой там не се нуждае от мен. Работата си продължаваше и без моето участие. Хората търсеха близостта ми и после умираха. Уважавани колеги като главния прокурор искаха отговори, а аз нищо не можех да им предложа.

Борих се по единствения начин, който знаех. Седях пред компютъра, пишех бележки по случаите и ровех из документацията. Проведох и много телефонни разговори.

Видях Марино чак в понеделник сутрин, когато се срещнахме на гара „Амтрак“ на „Стейпълс милс роуд“. Минахме между два чакащи влака. Мрачният зимен въздух бе затоплен от двигателите и миришеше на бензин. Намерихме си места в задната част на влака и подновихме започнатия на гарата разговор.

— Доктор Мастърсън не беше особено приказлив — казах аз за психиатъра на Хънт, докато внимателно нагласях пазарската чанта, която носех. — Подозирам, че помни Хънт много по-добре, отколкото казва.

Защо винаги ми се падаше място, където облегалката за крака не работеше? Марино се прозя широко и дръпна своята облегалка, която, разбира се, беше в изправност. Не ми предложи да си сменим местата. Ако го беше направил, щях да приема.

— Значи Хънт трябва да е бил осемнайсет, деветнайсетгодишен по времето в лудницата.

— Да. Лекували са го от силна депресия.

— Аха, така и предполагах.

— Това пък какво означава? — попитах.

— Тоя тип хора са вечно в депресия.

— Кой е този „тип“, Марино?

— Ами мога само да ти кажа, че думата „педал“ ми мина през главата на няколко пъти, докато говорех с него.

Думата „педал“ минаваше през главата на Марино винаги когато говореше с човек, който беше по-различен.

Влакът се хлъзна напред безшумно, като напускаща пристанището лодка.

— Ще ми се да беше записала този разговор — продължи Марино, като отново се прозя.

— С доктор Мастърсън?

— Не, с Хънт. Когато се е отбил в колибката ти.

— Беше съвсем незначителен — отговорих с неудобство.

— Не знам. Струва ми се, че проклетият откачалник е знаел адски много. Ужасно ми се иска да беше поживял поне още малко.

Разказаното от Хънт в моята всекидневна би имало значение, ако той беше все още жив и нямаше желязно алиби. Полицията беше преровила къщата на родителите му. Не бяха намерили нищо, което да свързва Хънт с убийствата на Берил Мадисън и Кери Харпър. Освен това Хънт вечерял с родителите си в техния клуб в деня на убийството на Берил, а когато Кери Харпър бил заклан, се намирал с родителите си в операта. Историите бяха проверени. Родителите на Хънт казваха истината.

Раздрусахме се, олюляхме се и потеглихме на север. Свирката на влака виеше тъжно.