Патриша Корнуел - Решаваща улика

— В този момент е започнал провалът му — продължи Хънт. — Той не си спомня какво точно се е случило. Паниката и ужасът й не са му приятни. Не е обмислил напълно тази част от ритуала. Когато тя се затичва, за да избяга от него, и той вижда паниката в очите й, той осъзнава напълно, че тя го отхвърля. Осъзнава ужасните неща, които върши, и изразява гнева към себе си като гняв, насочен към нея. Ярост. Бързо губи контрол над себе си и се превръща в най-низкото създание. Убиец. Унищожител. Безумен звяр, който реже, разкъсва и причинява болка. Писъците и кръвта й са непоносими за него. Той унищожава прекрасното същество, което е боготворил толкова дълго време, но не може да понесе гледката на развалините.

Хънт ме погледна изтощено. Лицето му изглеждаше съсипано от силната емоция.

— Можете ли да разберете това, доктор Скарпета?

— Слушам внимателно — беше единственото, което успях да кажа.

— Той е във всеки от нас.

— Чувства ли разкаяние, Ал?

— Това е далеч от него — каза Хънт. — Не смятам, че се чувства доволен от извършеното или дори че напълно осъзнава какво е извършил. Чувствата му са объркани. В мислите си той няма да я остави да умре. Той мечтае за нея, преживява отново контактите си с нея, въобразява си, че връзката му с нея е била най-дълбоката, най-силната, защото е мислела за него, докато си е поемала дъх за последен път, а това е върховната близост с друго човешко същество. Във фантазиите си той си представя как тя мисли за него и след смъртта си. Но рационалната част от него е незадоволена и разстроена. Никой не може да принадлежи напълно на друг човек и той започва сега да го разбира.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Деянието му не може да произведе желания ефект — отговори Хънт. — Той е несигурен в близостта им точно както никога не е бил сигурен в близостта с майка си. Отново недоверието. А и сега вижда други хора, които имат по-реална връзка с Берил от него.

— Кой например?

— Полицията. — Очите му се фокусираха върху мен. — И вие.

— Защото разследваме убийството й? — запитах и усетих ледена тръпка да преминава по гръбнака ми.

— Да.

— Защото тя е станала занимание за нас и връзката ни с нея е по-явна от неговата?

— Да.

— Накъде води това? — попитах.

— Кери Харпър е мъртъв.

— Той ли уби Харпър?

— Да.

— Защо? — Нервно запалих цигара.

— Извършеното с Берил е любов — отговори Ал. — Извършеното с Харпър е омраза. Сега той чувства омраза. Всеки, свързан с Берил, е в опасност. Това исках да обясня на лейтенант Марино, на полицията. Но знаех, че няма да свърши работа. Той… те… те просто ще си помислят, че ми се е разхлопала някоя дъска.

— Кой е той? — попитах. — Кой уби Берил?

Ал Хънт се премести на края на канапето и разтри очите си. Когато ме погледна, бузите му бяха покрити с червени петна.

— Джим Джим — прошепна той.

— Джим Джим? — повторих озадачено.

— Не знам. — Гласът му се пречупи. — Продължавам да чувам това име в ума си, чувам го, чувам го…

Седях адски кротко.

— Толкова отдавна бях в болницата „Валхала“ — каза той.

— Криминалното отделение? — не можах да се сдържа. — Този Джим Джим беше ли пациент, докато ти се намираше в болницата?

— Не съм сигурен. — Чувствата се трупаха в гласа му като гръмотевични облаци. — Чувам името му и виждам това място. Мислите ми се връщат към мрачните спомени. Като че ли ме поглъща някакво течение. Беше толкова отдавна. Много неща вече са се изтрили. Джим Джим. Джим Джим. Като почукването на дъжда. Звукът не спира. Причинява ми главоболия.

— Кога беше това? — поисках да узная.

— Преди десет години — извика Хънт.

Осъзнах, че не е възможно тогава Хънт да е работил върху научната си степен. Бил е още тийнейджър.

— Ал — казах. — Ти не си правил изследвания в клиниката. Бил си пациент там, нали?

Той закри лицето си с ръце и заплака. Когато най-после си възвърна самоконтрола, отказа да говори повече. Очевидно беше дълбоко разстроен. Промърмори, че закъснява за някаква среща, и почти побягна през вратата. Сърцето ми биеше лудо и не искаше да се успокои. Направих си кафе и се заразхождах из кухнята, като се опитвах да реша какво да предприема. Подскочих, когато иззвъня телефонът.

— Кей Скарпета, моля.

— На телефона.

— Обажда се Джон, от „Амтрак“. Най-после получих информацията, която ви интересуваше, мадам. Да видим сега… Стърлинг Харпър е имала билет за влака на двайсет и седми октомври, с връщане на трийсет и първи. Според документите тя се е намирала във влака, или поне някой с нейния билет е бил там. Искате ли часовете?