Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Доктор Скарпета? — нервно запита той.

Не го поканих вътре. Дясната ми ръка си остана в джоба, плътно обхванала дръжката на пистолета.

— Моля, извинете ме, че се появявам на прага ви по този начин — каза той. — Обадих се в офиса ви и ми съобщиха, че сте в отпуск. Намерих името ви в указателя, но телефонът даваше заето. Реших, че сте си у дома, а се налагаше да поговоря с вас. Може ли да вляза?

На живо изглеждаше още по-безопасен, отколкото на видеокасетата, която Марино ми беше показал.

— За какво става дума? — попитах твърдо.

— Берил Мадисън, за нея. Ъ-ъ… казвам се Ал Хънт. Няма да ви досаждам дълго, обещавам.

Отдръпнах се от вратата и той влезе вътре. Лицето му побеля като сняг, когато седна на канапето във всекидневната и видя дръжката на пистолета, която се подаваше от джоба ми, докато сядах на креслото срещу него.

— А, имате пистолет? — каза той.

— Да, имам — отговорих.

— Не обичам пистолетите.

— Не са особено симпатични — съгласих се.

— Не, мадам. Веднъж баща ми ме заведе на лов за сърни. Когато бях малък. Той уцели една сърна. Тя плачеше. Сърната плачеше. Лежеше на едната си страна и плачеше. Никога не съм можел да стрелям по нещо.

— Познавахте ли Берил Мадисън? — попитах.

— Полицията… полицията ме разпитва за нея — заекна той. — Един лейтенант. Марино. Лейтенант Марино. Дойде в автомивката, където работя, и говори с мен, после ме повика в управлението. Говорихме дълго време. Тя имаше навик да кара колата си при нас, за да я почистим. Така се запознах с нея.

Той продължаваше несвързания си разказ, а аз се зачудих какви ли цветове излъчвам. Стоманеносиньо? Вероятно и малко червено, защото бях нащрек и правех всичко възможно да не го покажа. Размислих дали да не го накарам да си тръгне, или да се обадя в полицията. Не можех да повярвам, че той седи в къщата ми. Може би неговата смелост и моята изненада обясняваха защо в крайна сметка не направих нищо. Прекъснах го.

— Господин Хънт…

— Моля, наричайте ме Ал.

— Добре, Ал. Защо искаше да ме видиш? Ако имаш някаква информация — защо не говориш с лейтенант Марино?

Той се изчерви и с неудобство втренчи поглед в ръцете си.

— Това, което искам да ви кажа, всъщност не принадлежи към категорията „полицейска информация“. Смятах, че ще ме разберете.

— Защо сте мислили така? Не ме познавате — отговорих.

— Вие сте се погрижили за Берил. А като правило, жените са по-чувствителни и състрадателни от мъжете.

Може и да беше толкова просто. А може и Хънт да е дошъл, защото е смятал, че аз няма да го унижа. Сега седеше и не откъсваше поглед от мен. Тъжен, нещастен, наранен поглед на човек, който се намира на ръба на паниката. Той запита:

— Доктор Скарпета, случвало ли ви се е някога да знаете нещо със сигурност, макар и да нямате доказателства, които да подкрепят вярата ви?

— Не съм ясновидка, ако това ви интересува — отговорих.

— Държите се като учен.

— Аз съм учен.

— Но сте имали подобно чувство — настоя той с отчаяни очи. — Знаете какво имам предвид, нали?

— Да — казах. — Мисля, че знам какво имаш предвид, Ал.

Младежът изглеждаше облекчен и си пое дълбоко дъх.

— Аз знам разни неща, доктор Скарпета. Знам кой е убил Берил.

Въобще не реагирах.

— Познавам го, знам какво мисли, чувства, защо го е извършил — емоционално каза той. — Ако ви кажа, ще ми обещаете ли да се отнесете сериозно към разказа ми, да се замислите върху него и… ами… не искам да изтичате в полицията. Те не биха разбрали. Съгласна сте, нали?

— Ще се замисля много внимателно над това, което ще ми кажете — отговорих.

Ал се наведе напред. Очите му светеха на фона на измъченото лице, напомнящо за Ел Греко. Инстинктивно преместих дясната си ръка по-близо до джоба. Почувствах твърдата дръжка на пистолета под дланта си.

— Полицаите не разбират — започна той. — Те просто не могат да ме разберат. Например — защо съм напуснал психологията. Това полицаите не могат да си го обяснят. Имах научна степен. И какво? Работех като медицинска сестра, а сега — в автомивка. Наистина не мислите, че полицаите биха разбрали това, нали?

Не отговорих.

— Когато бях малък, си мечтаех да стана психолог, социален работник, дори психиатър. Всичко ми се отдаваше с лекота. Съвсем естествено. Способностите ми ме насочваха натам, такъв трябваше да бъда.

— Но не си — напомних му. — Защо?

— Защото това щеше да ме унищожи. Нямах контрол върху нещата, върху това, което ставаше с мен. Отдавам се изцяло на проблемите на хората, на техните характери и личността ми се задушава, изчезва. Не осъзнавах колко трагично е положението, докато не прекарах известно време в клиниката. За психичноболни престъпници. Това беше част от изследователската ми работа, за дипломата.