Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Възможно ли е да е частно ченге? — попитах.

— Не и в щата — отговори Марино.

Уесли ме погледна и каза:

— Някой го е наел. С каква цел — още не знаем. Явно се е провалил в изпълнението на задачата си. Който и да стои зад него, може да опита отново. Не искам да налетиш на следващия тип, Кей.

— Ще прозвучи ли банално, ако кажа, че и аз не го искам?

— Искам да те предупредя — продължи той като грижовен баща, — че ми се ще да избягваш да се поставяш в ситуации, в които можеш да си уязвима. Например смятам, че не е добра идея да седиш сама в кабинета си, когато в сградата няма друг, освен теб. Нямам предвид само уикендите. Ако работиш до шест-седем вечерта и всички други вече са си отишли вкъщи, не е разумно да излизаш сама на тъмния паркинг, за да стигнеш до колата си. Не можеш ли да си тръгваш към пет, когато наоколо има сума ти хора?

— Ще го имам предвид — казах.

— Или ако се налага да закъснееш, Кей, обади се на охраната и ги помоли да те придружат до колата ти — продължи Уесли.

— По дяволите, по-добре се обади на мен — бързо предложи услугите си Марино. — Имаш номера на пейджъра ми. Ако случайно не съм на разположение, накарай диспечера да ти изпрати патрулна кола.

Страхотно, помислих си. Ако съм късметлия, може и да се добера вкъщи към полунощ.

— Просто бъди много внимателна — сериозно ме погледна Уесли. — Майтапът настрана — двама души вече бяха убити. Убиецът е все още на свобода. Изборът на жертвите и мотивите са достатъчно странни, за да повярвам, че всичко е възможно.

Думите му изплуваха в мислите ми повече от веднъж, докато шофирах към къщи. Когато всичко е възможно, нищо не е невъзможно. Едно плюс едно не прави три. Или прави? Изглеждаше, че смъртта на Стърлинг Харпър не принадлежи към същото уравнение като убийствата на брат й и Берил. Но ако принадлежеше?

— Каза ми, че госпожица Харпър била вън от града в нощта на убийството на Берил — попитах Марино. — Научи ли нещо повече?

— Не.

— Смяташ ли, че е шофирала, където и да е ходила?

— Не. Единствената кола, която Харпърови са имали, е белият ролс-ройс, а брат й го е карал в нощта на убийството.

— Откъде знаеш?

— Разпитах в таверна „Кълпепър“ — отговори той. — Харпър е отишъл там по обичайното си време в онази вечер. Пристигнал към пет както винаги и си тръгнал към шест и половина.

В светлината на последните събития се съмнявах, че на някого ще се стори странно изявлението ми, че взимам годишен отпуск, което направих на събранието на персонала в понеделник сутрин. Предположението беше, че сблъсъкът ми с Джеб Прайс ме е притеснил до такава степен, че имам нужда да замина, да се успокоя и да заровя глава в пясъка за известно време. Не съобщих на никого къде отивам, защото не знаех. Просто си тръгнах, като оставих зад себе си една тайно облекчена секретарка и бюро, затрупано с документи.

Върнах се у дома и прекарах почти цялата сутрин на телефона, като се обаждах на всяка авиолиния, обслужваща летището на Ричмънд, което беше най-удобното за Стърлинг Харпър.

— Да, знам, че има двайсет процента глоба — казах на продавачката. — Не ме разбирате. Не се опитвам да сменя билета. Това е било преди седмици. Опитвам се да разбера дали тя въобще се е качила на самолета.

— Билетът не е бил за вас?

— Не — казах за трети път. — Бил е издаден на нейно име.

— Тогава тя лично трябва да се свърже с нас.

— Стърлинг Харпър е мъртва. Тя не може лично да се свърже с вас.

Стреснато мълчание.

— Почина внезапно по времето, когато трябваше да пътува — обясних. — Ако може просто да проверите компютъра си…

Продължихме нататък. Струваше ми се, че вече мога да си изпея думите, без да се замисля. В компютрите на авиолиниите нямаше нищо. Това, което продавачите можаха да ми кажат, съдейки по документите си, беше, че госпожица Харпър не е летяла от Ричмънд през последната седмица на октомври, когато Берил Мадисън беше убита. Също така не е и шофирала. Съмнявах се, че е взела автобус. Оставаха само влаковете.

Един от продавачите в „Амтрак“ 8 8 Американските железници. — Б.пр. , на име Джон, каза, че компютърът му не работел в момента и попита дали може да ми се обади по-късно. Затворих телефона и точно тогава на вратата се позвъни.

Беше малко преди обяд. Слънчевите лъчи образуваха ярки фигури във всекидневната ми и се отразяваха в предното стъкло на непознатата сребриста мазда, паркирана пред къщата ми. Бледият рус мъж, когото видях през шпионката, стоеше с наведена глава, яката на коженото му яке беше вдигната към ушите. Усещах тежестта на пистолета в ръката си. Пъхнах го в джоба на анцуга и отключих вратата. Не го познах, докато не застанахме един срещу друг.