Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Толкова съм уморена, Марино, че не съм сигурна дали ще оживея.

— Е, по-добре ще е да оживееш. Аз нямам намерение да доставям тия гадости самичък — каза той и се протегна към кафето си.

Започнах да обяснявам внимателно като на лекция:

— Активната съставка в сиропа за кашлица, който намерихме в банята на госпожица Харпър, е декстрометорфан, аналог на кодеина. Той е безвреден, освен ако не погълнеш гигантска доза. Той е ди-изомер на съединение, чието име нищо не ти говори…

— Айде бе! Откъде знаеш, че нищо не ми говори?

— Три-метокси-Н-метилморфинан.

— Права си. Не ми говори абсолютно нищо.

Продължих:

— Има друго лекарство, което е ел-изомер на същото съединение, на което декстрометорфанът е ди-изомер. Този ел-изомер се нарича левометорфан, наркотик, около пет пъти по-силен от морфина. Единствената разлика между двете лекарства може да се установи чрез едно оптическо въртящо се устройство, наречено полариметър. Декстрометорфанът се завърта надясно, а левометорфанът — наляво.

— С други думи, без тая измишльотина не можеш да откриеш разлика между двете лекарства — заключи Марино.

— Не и при рутинните токсикологични тестове — отговорих. — Левометорфанът изглежда като декстрометорфан, защото съставките са едни и същи. Единствената забележима разлика е, че пречупват светлината в противоположни посоки точно както ди-захароза и ел-захароза пречупват светлината в противоположни посоки, макар структурно и двете да са един и същи дизахарид. Ди-захарозата е захарта, която си слагаш в кафето. Ел-захарозата няма хранителна стойност за човека.

— Май не мога да загрея — каза Марино и разтърка очите си. — Как може съединенията да са едновременно еднакви и различни?

— Помисли за тях като за еднояйчни близнаци. Не са един и същи човек, но изглеждат еднакво. Само дето единият е левак, а другият — десняк. Единият е безвреден, другият — достатъчно силен, за да убие. Помогна ли ти?

— Ами, предполагам, да. Та какво количество от този левометорфан й е трябвал на госпожица Харпър, за да се самоубие?

— Смятам, че трийсет милиграма биха свършили работа. Петнайсет двемилиграмови таблетки например — отговорих.

— И какво става после?

— Бързо изпадаш в безсъзнание и умираш.

— Мислиш ли, че е знаела за тая работа с изомерите?

— Възможно е. Знаем, че е била болна от рак. Подозираме, че е искала да прикрие самоубийството си, което обяснява разтопената пластмаса в камината и пепелта от това, което е изгорила, преди да умре. Вероятно е оставила шишенцето от сироп на видно място, за да ни заблуди. След като го бях видяла, не се учудих, че при изследванията й се появи декстрометорфан.

Госпожица Харпър нямаше живи роднини. Ако въобще имаше някакви приятели, то те не бяха много, а и не правеше впечатление на човек, който пътува често. След като научих, че наскоро е пътувала до Балтимор, първото, което ми дойде наум, беше „Джон Хопкинс“ — една от най-добрите ракови болници в света. Едно бързо обаждане потвърди, че Стърлинг Харпър периодично е посещавала болницата за изследвания на кръв и костен мозък — практика, свързана с някакво заболяване, което е пазела в тайна. Парченцата изведнъж се сглобиха в главата ми, когато получих информация за лечението й. Лабораториите в службата ми нямаха полариметър или друг апарат за тестуване за левометорфан. Доктор Исмаил от „Джон Хопкинс“ обеща да ми помогне, ако му занеса необходимите проби.

Нямаше още седем часът, а вече се намирахме в покрайнините. Преминахме покрай гори и блата и изведнъж се появи градът. Между дърветата проблясваше белият мемориал на Джеферсън. Високите служебни сгради бяха толкова близо, че виждах лампите и растенията зад идеално измитите прозорци. После влакът навлезе под земята като къртица и спря на гарата.

Намерихме доктор Исмаил в лабораторията на онкологията. Отворих пазарската чанта и поставих малката кутия на бюрото му.

— Това ли са образците, за които говорихме? — попита той усмихнато.

— Да — отговорих. — Би трябвало да са все още замразени. Дойдохме тук направо от гарата.

— Ако концентратите са добри, ще мога да ви дам отговор след един-два дни.

— Какво точно ще правите с тях? — попита Марино, докато се оглеждаше из лабораторията, която изглеждаше като всяка друга лаборатория, която бях виждала.

— Всъщност е много просто — обясни търпеливо доктор Исмаил. — Първо ще взема проба от стомашното съдържание. Това е най-дългата и досадна част от теста. След като свърша с това, ще сложа пробата в полариметъра, който прилича на телескоп, но има ротаторни лещи. Гледам през стъклото и въртя лещите наляво и надясно. Ако въпросното лекарство е декстрометорфан, то ще пречупи светлината надясно. Точно обратното се отнася за левометорфана.