Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Историята с Берил го е бутнала в пропастта — каза Марино. — Моето мнение е, че се е вживял в ролята на убиеца до такава степен, че е мръднал, и е решил да се самоубие, за да не очисти още някого.

— Струва ми се по-вероятно Берил да е отворила стара рана — отговорих. — Напомнила му е за неспособността му да завързва приятелства.

— Звучи като че ли той и убиецът са замесени от едно и също тесто. И двамата неспособни да осъществят връзка с жена. И двамата загубеняци.

— Хънт не беше престъпник.

— Може да е имал склонност и да не е могъл да живее с тази мисъл — предположи Марино.

— Не знаем кой е убил Берил и Харпър — напомних му. — Не знаем дали е някой като Хънт. Нямаме и идея за мотива. Убиецът може да е просто някой като Джеб Прайс. Или някой, наречен Джим Джим.

— Джим Джим друг път — каза Марино заядливо.

— Смятам, че не можем да си позволим да пропускаме каквото и да е.

— Моля, заповядай. Намери някой Джим Джим, дипломиран в клиника „Валхала“, който в момента работи на половин длъжност като терорист и разнася със себе си оранжеви акрилни влакна, и ми звънни един телефон. — Той се настани удобно на мястото си, затвори очи и измърмори: — Имам нужда от почивка.

— И аз също — казах. — Имам нужда да си почина от теб.

Снощи Бентън Уесли ми се обади, за да поговорим за Хънт. Споменах му къде възнамерявам да отида и защо. Той беше категоричен, че не е разумно да ходя сама. Очевидно си представяше терористи, автоматични оръжия и куршуми „Глейзър“. Настоя Марино да ме придружи, а аз нямаше да имам нищо против, ако това не се бе оказало такова изпитание. За влака в седем без петнайсет не бяха останали никакви билети, затова Марино беше резервирал места за пет без десет. Рискувах да отида в службата в три часа сутринта, за да взема кутията от стиропор, която сега се намираше в чантата ми. Чувствах се изтормозена физически и ужасно ми се спеше. Нямаше нужда някой като Джеб Прайс да ме убива. Моят ангел-пазител Марино щеше да му спести затрудненията.

Другите пътници спяха. Лампите над главите им бяха загасени. Скоро преминахме бавно през Ашланд и се зачудих на хората, които живееха в красивите бели къщи срещу железопътната линия. Прозорците тъмнееха, пред вратите се виждаха пилони за знамена. Минахме покрай заспали витрини — бръснарница, книжарница, банка, после набрахме скорост и завихме покрай колеж „Рандолф-Мейкън“. Футболното му игрище беше замръзнало и в този ранен час на него имаше само няколко шарени шейни. Зад града се виждаха гори и червена глинеста почва. Седях облегната назад, унесена от ритъма на влака. Колкото повече се отдалечавахме от Ричмънд, толкова повече се успокоявах и без да имам намерение да го правя, заспах.

Не сънувах, но спах около час и когато отворих очи, небето беше изсветляло и преминавахме над река Куантико. Водата приличаше на излъскано олово, осветено на места от лодките. Сетих се за Марк. Спомних си за нощта в Ню Йорк и за отдавна отминали времена. Не го бях чувала от последното му загадъчно съобщение, оставено на телефонния ми секретар. Чудех се какво ли прави, а в същото време се страхувах да узная истината.

Марино се надигна и ме погледна с изморени очи. Беше време за закуска и цигара, не задължително в този ред.

Вагон-ресторантът беше пълен със сънливи клиенти, каквито можеха да се видят на всяка автобусна спирка в Америка. Млад мъж дремеше, без да обръща внимание на звуците, идващи от слушалките на уокмена му. Изморена жена държеше заспало бебе. Възрастна двойка играеше карти. Намерихме свободна маса в един ъгъл. Марино отиде да се погрижи за храната, а аз запалих цигара. Единственото положително нещо, което можех да кажа за сандвичите с яйце и шунка, които донесе, беше, че са горещи. Кафето не беше лошо.

Марино разкъса целофана със зъби и погледна към пазарската чанта, която бях оставила на седалката до себе си. В нея се намираше кутията от стиропор, която съдържаше образци от дроба на Стърлинг Харпър, епруветки с кръвта й и стомашното й съдържание, всичко опаковано в сух лед.

— Колко време още няма да се разтопи? — попита той.

— Ще стигнем там съвсем навреме, стига да не се отклоняваме никъде — отговорих.

— Като говорим за време, това е нещото, което за момента имаме дори в излишък. Имаш ли нещо против да ми повториш цялата тази дивотия със сиропа за кашлица? Снощи, когато говореше за това, бях полузаспал.

— Да, точно както си тази сутрин.

— Никога ли не се изморяваш?