Патриша Корнуел - Решаваща улика

Лабиринт от стъклени прегради свързва офиси, класни стаи и лаборатории. Човек може да преминава от една в друга сграда, без някога да излезе навън. Без значение колко често идвах тук — винаги се губех. Марино изглеждаше уверен в посоката, затова послушно го последвах и наблюдавах преминаващите студенти, облечени в определени цветове. Червени ризи и бежови панталони носеха бъдещите полицаи. Сиви ризи и черни панталони, напъхани в излъскани до блясък ботуши, съставяха униформата на екипа за борба с наркотиците, като ветераните бяха облечени целите в черно. Новите агенти на ФБР носеха синьо и бежово, а членовете на елитния „антитерористичен“ екип бяха в бяло. Всички те, мъже и жени, бяха идеално поддържани и в страхотна физическа форма. След себе си оставяха дъх на препарат за почистване на оръжия.

Качихме се на асансьора и Марино натисна копчето с надпис „НН“ (за „най-ниското“, както се шегуват федералните агенти). Тайното противоатомно скривалище на Хувър се намира на двайсет метра под земята, два етажа под стрелбището. Винаги ми се е струвало подходящо, че академията е решила да разположи криминалните си лаборатории по-близо до ада, отколкото до рая. Работата естествено навсякъде беше една и съща. Винаги е имало и ще има психопати, социопати, сексуални убийци — както и да изберете да наричате зловещите личности, които изпитват удоволствие от причиняването на немислима болка.

Слязохме от асансьора и тръгнахме по сивия коридор към също така сивия кабинет. Уесли се появи и ни вкара в малка зала за заседания, където до полираната маса седеше Рой Ханоуъл. Струваше ми се, че експертът по влакната никога не ме запомня, и винаги се представях, когато ми протягаше ръка.

— Разбира се, разбира се, доктор Скарпета. Как сте? — запита той както винаги.

Уесли затвори вратата. Марино се огледа наоколо и се намръщи, когато не видя пепелник. Празната кутия от диетична кока-кола в кошчето щеше да свърши работа. Устоях на импулса да извадя собствения си пакет цигари. В академията се пушеше колкото в някоя болнична реанимация.

Бялата риза на Уесли беше смачкана на гърба, очите му — уморени и замислени. Той започна да прелиства документите в една папка и делово се захвана с работа.

— Нещо ново за Стърлинг Харпър? — попита.

Вчера прегледах хистологичните й анализи и не бях особено изненадана от откритото. Нито пък се намирах по-близо до установяване на причината за внезапната й смърт.

— Имала е хронична левкемия — отговорих.

Уесли вдигна поглед.

— Това ли е причината за смъртта?

— Не. Всъщност дори не съм сигурна, че е знаела.

— Това е интересно — забеляза Ханоуъл. — Възможно ли е да си болен от левкемия и да не го знаеш?

— Атаките на хроничната левкемия са прикрити — обясних аз. — Симптомите й може да са били леки — нощно изпотяване, умора, отслабване. От друга страна — може да е била диагностицирана отдавна, а сега да се е намирала в покой. Не е имала кризи. Нямаше прогресивни левкозни инфилтрации и не е страдала от инфекции.

Ханоуъл изглеждаше озадачен.

— Какво тогава я е убило?

— Не знам — признах.

— Лекарства? — попита Уесли, докато записваше бележките си.

— В токсикологията започват повторни тестове — отговорих. — Предварителният доклад показва минимално наличие на алкохол. В допълнение — декстрометорфан, който е съставка на лекарства против кашлица, продавани без рецепта. В шкафчето над мивката в банята й намерихме робитусин (за синузит), който беше наполовина пълен.

— Значи това не е причината — промърмори Уесли на себе си.

— И цялото шише не би свършило работа — казах аз и добавих: — Наистина е озадачаващо. Съгласна съм.

— Ще ме държиш в течение, нали? Искам да разбера какво ще откриеш за нея — каза Уесли, обърна нова страница и премина към следващата точка от списъка си. — Рой прегледа влакънцата от случая на Берил Мадисън. Искаме да поговорим с теб по въпроса. А има и още нещо, за което трябва да поговоря с вас двамата.

Уесли не изглеждаше особено щастлив. Стори ми се, че причината, поради която ни повика тук, няма да ощастливи и мен. Ханоуъл както винаги си седеше спокоен, без да се притеснява от нищо. Косата, веждите и очите му бяха сиви. Дори костюмът му беше сив. Винаги изглеждаше полузаспал и сив, толкова безцветен и спокоен, че се чудех дали въобще има кръвно налягане.

— С изключение на едно — лаконично започна Ханоуъл, — влакънцата, които ме помолихте да разгледам, доктор Скарпета, разкриват много малко изненади. Няма необичайни форми при разрез или бои. Стигнах до извода, че шестте найлонови влакънца най-вероятно са от различен произход. Обсъдих това с анализатора ви в Ричмънд. Четири от тях съвпадат с влакната, използвани за изработка на мокети за коли.